Изглеждаше безропотна, жалка и изплашена. Могърн, хилейки се, приближи шефа на службата и незабелязано извади от задния си джоб нещо — и то така, че началникът да може да го различи. Това беше цилиндърчето палисп. Чиновникът кимна с разбиране и намигна. Преди да се разделят, те си стиснаха ръцете и в мига на докосването някакъв предмет блесна и премина от едната в другата длан. После Могърн дойде във вестибюла при нея — Джуел, ригерът — с вид от нещастен по нещастен. Тя, Джуел, която наблюдаваше отстрани ставащото, усети как вътрешно изстива, когато със забавено движение другата Джуел обърна към нея лицето си и я загледа с топлина и дружеска симпатия.
И същевременно погледът й се ожесточи, когато виждаше студеното, чуждо и презрително лице на Могърн, обричащ я на робство чрез палиспа. Обхвана я ненавист, бурна ненавист дори при една-единствена мисъл за този човек. Душата й се напълни с обида и гняв.
Драконът изчака да разбере кое чувство ще надделее в нея.
— Искаш ли да го изпепеля, Джуел? — чу тя накрая гласа му.
— Да! — викна девойката, обзета от внезапен порив, и от очите й бликнаха сълзи. — Да! Изпепели го!
Острокрил вдигна глава и избълва огън. Огненият факел и разбеснелият се пламък изпълниха пещерата. Призрачната Джуел се стопи, а призрачният Могърн рязко се извърна и очите му се разтвориха изплашено. Ако се съдеше по устните, той успя да изреве, преди бушуващата горещина да го погълне. Джуел се смрази от ужас при вида на загиващия по нейна заповед жив човек. Но ето че всичко се успокои, в тясната пещера димът изчезна и заедно с него обликът на омразния й човек. Тогава тя почувствува невероятно облекчение. Лека и светла радост се надигна в душата й, а чувствата сякаш се очистиха от покрилата ги ръжда. И почти веднага след това я налегна умора.
Така и не разбра как драконът я отнесе със себе си от пещерата. Мислите й се объркаха и станаха неясни. Времето сякаш я обтичаше някак си отстрани. Но постепенно възстанови силите си и способността си да съобразява. А Острокрил вече летеше през тайнствената долина между върховете на планината.
— Изглежда ти направи това, да се махне умората, нали? — запита тя кротко и нежно поглади твърдите костени плочки на гърба.
— Какво? — лениво се направи, че не я е чул добре и започна да се снижава рязко надолу към обраслата с дървета долина.
В променливия сумрак местността изглеждаше като малка горичка. С увеличаването на мрака заизлизаха светулки. Техният бурен танц браздеше тъмнината като струпване на безброй атоми. Към общото множество непрекъснато се присъединяваха все нови и нови облаци от животинки. Скоро цялото пространство се оказа обхванато от светещ на точици облак.
— Колко са много! — зачуди се Джуел, но изведнъж беснеещите искри се умириха и от мястото, където бяха най-много, излезе някакъв човек. Позна го: беше Диеп!
Тя затаи дъх. Диеп изглеждаше както винаги — симпатичен, стегнат, но (и това невероятно удиви Джуел) сега беше не на шега развълнуван и уплашен — не му помагаше дори показното перчене. Безгрижните слънчеви зайчета на апарата за сливане го бяха покрили (а заедно с тях и незримо присъстващата Джуел) и в същия миг, когато агментаторът се задейства, неудобството на Диеп стана съвсем очевидно. Спомените на Джуел кръжаха около него като дребни протоберанси: ето баща й, как пуска вътре децата и жените си, някои от тях не по-възрастни от Джуел, затваря вратата на дома им; ето брат й (преди животът му да бъде прекъснат от изкочил зад ъгъла турбоавтомобил) се мръщи от неизказана мъка и се усеща как тя го разкъсва на части…
Всичко това Джуел улавяше във вихъра на откъслечни спомени и мечти — непоносимо самотните ригеровски мечти, на които тя бе дала воля при сливането си.
— Нима всичко това е истина? — запелтечи той, разтърсен от безутешната й мъка.
Но Джуел добре знаеше как трябва да му отговори:
— Това са просто фантазии — изкриви тя душата си и дори се постара всичко да скрие и загаси.
Гледайки отстрани как Диеп се опитва да се откъсне от тогавашната Джуел, тя си спомни чувството за безисходност, от което просто губеше самообладание. А неговото лице изразяваше страх и освен това срам заради напразните опити да постигне своето. Джуел се опитваше да скрие най-съкровенното — той правеше същото. Диеп се боеше от нещо — и тя го усещаше.
Когато Диеп се обърна и си отиде, се донесе тихият глас на Острокрил:
— Е, време ли е? — и драконът пое дълбоко въздух.
— Не! — извика тя уплашено. — Не го докосвай, не го изгаряй! Аз не знаех, аз никога не успях да го разбера!
Диеп побягна — било от страх, било от мъка. Най-вероятно от страх, но в никакъв случай от ненавист.