— Ако сега отида да поспя, ти ще можеш ли да наглеждаш кораба?
Мрежата сияеше с всички цветове на дъгата. Джуел сама не разбра защо задава този въпрос. Веднага усети студа на самотата, който убоде душата й с острието на сякаш притихналата болка. Не я оставяше мисълта, че никак не иска да се разделя с дракона.
— Аз ще бъда тук — отвърна Острокрил.
Тя въздъхна, фокусира волята си и материализира кораба — но не целия, а само носовата част, която се подаде в Потока, сякаш от никъде. Без да слиза от шията на Острокрил, Джуел постави стабилизаторите.
— Аз ще се върна — каза тя. — Не веднага, но след известно време.
— Добре — отвърна й цял облак дим.
Джуел изостави странния си спътник. За миг я обгърна мрак и тя се оказа отново в привичното си тяло. Качи се уморена в навигаторската кабина и застана на мостика. Протегна се. После отиде в кухничката и започна да лапа, каквото има, очаквайки да се появи Могърн. Но тя се нахрани а него го нямаше. Отиде до вратата на каютата му и позвъни. Отвърна й тишина. Тогава направи преградата прозрачна и погледна вътре. Могърн като статуя лежеше под агментора, устата му се бе изкривила в безсмислена гримаса, а очите му бяха като от стъкло. Ясно… Гръдта й бавно се вдигаше и спадаше… Не му беше стигнало търпението да я изчака, за да му помогне да настрои уреда.
По навик си помисли за палиспа, но след малко реши, че повече няма да й е нужен. Най-малкото докато спи може да мине и без него. Обърна се, отиде в каютата си и едва докоснала леглото, заспа здраво.
Когато отвори очи, Джуел замига бързо: нещо беше смутило съня й.
— Нима ти плащам да спиш? — гърмеше гласът на Могърн. Изглежда се обръщаше към нея за втори път. И в тона му се усещаше истински гняв.
Джуел извъртя главата си.
Могърн стоеше на входа.
„Сега да излетеше пламъкът на дракона!“ — помисли си тя.
— Приготви се! — заповяда той. — Чакам те в кухнята.
Джуел скочи разтревожена. По гласа му усети, че Могърн не се чувства добре. Може би душата му страдаше, или просто бе надвишил допустимата доза?… Във всеки случай трябваше да бъде нащрек. Най-добре бе да се върне колкото се може по-бързо в Мрежата. Но най-странното беше, че истински я безпокоеше какво прави Острокрил? Преди нещо подобно възникваше единствено когато предусещаше вкуса на палиспа. Но сега не й трябваше, тя искаше да бъде при Острокрил.
Джуел се изправи, при което главата й се завъртя, и отиде в кухнята. Могърн ядеше. Погледна я така тежко, че тя веднага си направи изводите.
Едва когато и тя започна да се храни, мъжът отсече:
— Ти два пъти не изпълни заповедите ми. Влезе без разрешение в Мрежата и започна схватка с драконите. Забърка и мен… Ние откъснахме ли се от тях? — погледът му настойчиво я фиксираше.
Тя мъчително преглътна. „Острокрил, изпепели го!“ — мина през главата й. Жалко, че го няма тук, иначе би му показал… Тя започна да отговаря, като премисляше внимателно думите си:
— Още сме в опасност. Но се намираме близо до течението, което води право в Лексис. Трябва веднага да вляза в Мрежата.
Собственикът на кораба завъртя белтъците на очите си и после заби поглед в нея.
— Като че ли не предизвиквам в тебе възторг, а? — запита той без сянка от усмивка. — И никога няма да предизвикам. Но от палиспа ми, ти май никога не си отказвала. Няма да намериш друг, който да ти го дава щедро като мен.
Джуел дръзко го изгледа право в очите. „Не ми трябва повече палисп — помисли тя, — вече не ми трябва“. Въпреки това погледът на Могърн я караше да трепери.
— Грешиш, Джуел, повече няма да има. И никакво своеволие. Докато не изкараш кораба вън от опасността, палисп няма да има.
Той се облегна назад и скръсти победоносно ръце на гърдите си.
„Просто трогателно — помисли си с насмешка момичето. — И колко жестоко…“ Но сега какво ще му позволи да й се налага? Разбира се, Могърн е по-силен физически, но…
— Не ми трябва повече палиспа ти — изрече тя гласно и гърлото й се сви. — А сега трябва…
— Стой на мястото си, докато не ти заповядам „Върви“! — изрева Могърн.
В този миг откъм мостика се чу басовият глас на сирената. Нещо ставаше в Потока.
— Върви! — заповяда Могърн. В гласът му се усещаше досада.
Джуел се разбърза. Нима Острокрил не я чакаше повече?
Веднага щом възстанови в съзнанието си Мрежата, тя откри, че лети право към дракона, като преодолява насрещен въздушен поток над верига ниски планини. Очите й се насълзиха облекчението. Две слънца, розово и оранжево, плавно се спускаха отпред. Небето напомняше на море от течен кристал и Джуел мигновено почувства, колко непоносимо ще й бъде да се раздели с всичко това.