— Привет, момичето ми — изрече драконът и от огромната му паст изкочи ярък пламък.
Джуел прегърна скъпото чудовище през шията, но появилите се сълзи й пречеха да говори.
— Острокрил — каза тя тихичко, — ти ли ме викаше?
Драконът бавно размахваше крилете си.
— Аз исках да се върнеш — каза той. — Не зная, виках ли те или не.
— Зная, че е време за връщане. А ние май почти сме стигнали?
— До границите на моите владения. Да, Джуел, драконите не могат да отидат по-далече от тези пътепоказатели. Аз лъкатуша, въртя се на едно място, бавя се колкото мога, но въпреки това ние почти стигнахме. Искаш ли да летя направо?
— Не! Моля те, недей! Острокрил, миличък, славен мой, Острокрил, наистина ли не можеш да летиш повече с мен? Какво ще стане, ако се обърна назад? — и преди да го каже до край, тя разбра, че е невъзможно. Трябваше да закара кораба до целта. А и Могърн щеше да тежи на съвестта й. Теченията на Потока бяха непреодолими. Възможно бе драконите да се придвижват и в двете посоки, но Джуел и корабът не можеха.
— Настана време да се разделим — каза тихо драконът. — Всичко минава и отминава.
— Аз… Накарах те да летиш до тук… — със закъснялото си съжаление Джуел по-скоро се обръщаше към себе си. — А ти така се стара да ми помагаш… Както беше обещал… — Измъчваше я срам, а от очите й бликаха сълзи. — Какво да правя, Острокрил, какво да правя?
— Ти ще си намериш някой друг — каза драконът. — А аз ще остана тук. И ще мисля за тебе.
Джуел заплака, сви се на четири и продължи да плаче дълго и тъжно. Как можеше да разпръсне отново безпросветния ужас на самотата, който бавно се събираше в сърцето й? Помисли за палиспа, но веднага го отхвърли. Прекалено много плащаше за него, а блаженството минаваше така бързо. Не, по-доброто бе съветът на Острокрил. Колкото и да бъдеше трудно, щеше да е по-хубаво, отколкото да пълзи пред Могърн.
— Сега ще бъде иначе, много по-добре — каза тя, обръщайки се към събеседника си, или може би към вятъра.
Острокрил я чу и се обади:
— И при мен ще бъде иначе, малка ми Джуел. Вече няма да започвам двубой с някой ригер, преди да си помисля за тебе. За тази, която знае моето име.
Известно време летяха мълчаливо. Показа се някаква ниска планина, по-скоро хълм.
— Острокрил — обърна се Джуел, — ако ми се случи отново да летя по този път, дали ще те видя?
Драконът издиша силен пламък:
— Ще те търся, малка ми Джуел, аз и моите роднини. Щом викнеш: „Острокрил!“, аз непременно ще те чуя, дори всички планини да застанат на пътя ми!
Джуел се разтрепера от радостното чувство.
— Нека да се вдигнем високо-високо, колкото се може по-близо до слънцето! — помоли се тя.
Драконът не я накара да чака и се устреми към кристалния свод на залеза. Джуел го следваше и събираше усещанията си за полета, за вятъра, който игриво разрошваше косите и галеше лицето й, съзерцаваше светенето на небесния океан и тези чувства стигаха до душата й и я пречистваха. Светилата вече отиваха зад хоризонта, но блясъкът им беше по-светозарен и прекрасен, отколкото когато бяха в зенита. Облаците леко се размърдаха и през пролуките заструи светлина — право върху дракона и неговата ездачка, които си харесаха един от нейните стълбове за път нагоре към кристалното море. Там цветовете рязко се промениха — в правата си встъпваше Потокът — появиха се сложните ивици на различни течения и канали. И тя разбра, че вече ще трябва да се разделят, защото драконите не могат да летят по тези места.
Огромното тяло на Острокрил се разтърси — той плачеше, като издаваше странни звуци. През пищната пелена на дима напред се стрелна езикът на ярък пламък. Джуел нежно поглади шията на чудовището, после разпери ръце и ги превърна в сияещи полупрозрачни ветрила.
— Сбогом, Острокрил — изрече тя през сълзи.
— Сбогом, Джуел — отвърна тъжно драконът, като остана долу.
И ето, Джуел вече се държеше сама във въздуха и отново бе станала ригер. Острокрил зави настрана, описа кръг около нея, Оочите му блестяха, а след него се виеше дълга тънка струя дим. После се наклони на едното си крило и започна да се спуска.
Джуел едва се сдържаше да не заплаче, докато гледаше как той постепенно се отдалечава и се разтваря в стихията на светлината.
— Приятелю, Острокрил! — викна тя след него и ехото заструи надолу заедно със сноповете светлина. Може би й се бе сторило, но в отговор се донесе отзвукът на гръмогласен смях.
После тя напрегнато се загледа пред себе си и се захвана да търси подходящо течение, което да я отведе до крайната й цел — звездната система Лексис. Край на полета. Преминаване в обикновеното пространство. Представи си лицето на Могърн, когато му кажеше, че си отива. Не й бе нужен неговия дяволски палисп! Разсмя се облекчено и заплака от неочакваната радост, преди да се съсредоточи отново на полета.