Рей Бредбъри
Некреватен разговор
— Мили Боже.
— Мили Боже, и още как!
Обърнаха се по гръб и се загледаха в тавана. Последва дълга пауза, през която се мъчеха да успокоят дъха си.
— Беше великолепно — рече тя.
— Великолепно — каза той.
Нова пауза, докато изучаваха тавана.
Накрая тя промълви:
— Великолепно, но…
— Какво „но“? — попита той.
— Беше наистина чудесно — отвърна тя. — Но сега съсипахме всичко.
— Съсипахме?
— Приятелството — обясни тя. — Беше страхотно, а ето че го изгубихме.
— Не вярвам — възрази той.
Тя заразглежда още по-съсредоточено тавана.
— Да — каза тя, — беше толкова хубаво. Продължи дълго. Колко, една година? А сега го убихме като пълни глупаци.
— Не бяхме пълни глупаци — рече той.
— Така го виждам. В момент на слабост.
— Не, на страст.
— Както и да го наречеш, развалихме всичко. Преди колко време беше? Преди година? Бяхме големи приятели, страхотни другарчета, заедно ходехме до библиотеката, играехме тенис, пиехме бира вместо шампанско, а сега позволихме на един нищо и никакъв час да прати всичко това по дяволите.
— Не вярвам — повтори той.
— Помисли си само — каза тя. — Спри за малко, помисли за последния час и за изминалата година. И ще се съгласиш с мен.
Той се загледа в тавана, сякаш търсеше там някое от нещата, за които му говореше тя.
Накрая въздъхна.
Тя чу въздишката му.
— Това означава ли, че си съгласен?
Накрая той кимна и тя го усети.
Лежаха всеки на своята възглавница и дълго се взираха в тавана, без да проговорят.
— Сега как да върнем нещата? — попита тя. — Толкова е глупаво. Добре знаехме какво става с другите. Виждали сме как убиват приятелството и въпреки това убихме нашето. Имаш ли някаква идея? Какво ще правим сега?
— Ще станем от леглото — отвърна той. — И ще си направим ранна закуска.
— Няма да помогне — възрази тя. — Полежи малко, може пък нещо да ни хрумне.
— Гладен съм — каза той.
— Аз пък съм повече от гладна. Направо умирам от глад. Глад за отговори.
— Какво правиш? Какъв е този звук?
— Май плача. Каква ужасна загуба. Да, мисля, че плача.
Останаха да лежат още малко, след което той се размърда.
— Хрумна ми щура идея.
— Каква?
— Ако лежим тук с глави на възглавниците, гледаме тавана и разговаряме за изминалия час, а после и за изминалата седмица, за да видим как се стигна до това, после за изминалия месец и за цялата година, дали това няма да помогне?
— По какъв начин? — попита тя.
— Ще водим некреватен разговор. — Не… какво?
— Некреватен разговор. Колко пъти сме чували за креватни разговори, които се водят късно нощем или рано сутрин. Между съпрузи и любовници. А в нашия случай можем да направим всичко наопаки. Ако успеем да се върнем там, където бяхме в десет, после в шест, после по обед, може би някак ще успеем да премахнем случилото се, като говорим. Некреватен разговор.
Тя се изсмя тихо.
— Може пък да опитаме. Как ще го направим?
— Просто ще лежим много изпънати, ще се отпуснем, ще гледаме тавана с глави на възглавниците и ще започнем да говорим.
— За какво ще говорим най-напред?
— Просто си затвори очите и кажи първото, което искаш да кажеш.
— Но не за станалото — каза тя. — Ако разговаряме за последния час, може да затънем в още по-големи неприятности.
Легна много изпъната, затвори очи и сви юмруци покрай тялото си.
— Мисля, че беше заради свещите — каза тя.
— Свещите ли?
— Не биваше да ги купувам. Не биваше да ги паля. Това беше първата ни вечеря на свещи. И не стига това, а и шампанско вместо бира. Огромна грешка.
— Свещи — повтори той. — Шампанско. Да.
— Беше късно. Обикновено си тръгваш рано. Разделяме се и рано сутрин се срещаме отново, за да играем тенис или да идем в библиотеката. Но ти остана много до късно и отворихме втората бутилка шампанско.
— Вече никакви втори бутилки — съгласи се той.
— Ще изхвърля свещите — каза тя. — Но преди това ми кажи, що за година беше?
— Наистина страхотна — отговори той. — Никога не съм имал по-страхотен приятел, по-добър другар, по-близък човек.
— Същото се отнася и за мен — рече тя. — Къде се запознахме?
— Знаеш къде. В библиотеката. Около седмица те виждах почти всеки ден там, ровеше се по рафтовете. Сякаш търсеше нещо. Може би не книга.
— Е, може пък да съм търсила теб. Гледах те как се мотаеш между рафтовете, как изучаваш книгите. Първото, което ми каза, беше: „Какво мислите за Джейн Остин?“. Странно е да чуеш подобно нещо от мъж. Повечето мъже не четат Джейн Остин или ако го правят, никога не биха си признали, нито пък биха започнали разговор по такъв начин.