— Не беше случайно — каза той. — Помислих си, че приличаш на читателка на Джейн Остин. Или може би на Едит Уортън. Беше съвсем естествено.
— И от този момент нещата наистина тръгнаха. Спомням си как се разхождахме заедно между рафтовете и ти ми показа специалното издание на Едгар Алън По. Никога не съм му била запалена почитателка, но начинът, по който ти говореше за него, ме вдъхнови и още на следващия ден започнах да чета ужасните му книги.
— Значи така. Остин, Уортън и По. Големи имена за литературна компания.
— А после ме попита дали играя тенис и аз отговорих, че играя. Ти каза, че си по-добър на бадминтон, но би се пробвал на тенис с мен. Играхме един срещу друг и беше страхотно… Мисля, че една от първите ни грешки беше, че миналата седмица за пръв път играхме по двойки и бяхме заедно срещу другите двама.
— Да, наистина беше грешка. Ако не беше тя, свещите и шампанското нямаше да имат никакъв шанс. Може и да не е съвсем вярно, но това, че ме биеше непрекъснато, правеше нещата по-трудни, признавам си.
Тя се засмя тихо.
— Е, тогава ще ти призная, че щом спечелихме вчерашния мач като отбор, малко след това, без изобщо да се замислям, излязох и купих свещите.
— Мили Боже — промълви той.
— Да. Животът е странно нещо, нали? — Замълча и отново се загледа в тавана. — На път ли сме да стигнем?
— Къде?
— Там, където би трябвало да бъдем. Година назад, месец назад. По дяволите, дори седмица назад. Бих се съгласила дори на това.
— Продължавай — каза той.
— Не, твой ред е. Трябва да помогнеш.
— Добре. Сещам се за онези дни, когато пътувахме нагоре по крайбрежието и обратно. Никога не оставахме да пренощуваме. Просто обичахме да се возим в откритата кола, с вятъра и морето. Здравата се забавлявахме. Адски много се смеехме.
— Да — каза тя. — Това е, нали? Когато се замислиш за всичките си приятели и за най-важните моменти в живота си, смехът май е най-големият дар. Много се смеехме.
— Дори идваше на някои от лекциите ми и не заспиваше.
— Че как бих могла? Винаги си бил брилянтен.
— Не — възрази той. — Гениален да, но не и брилянтен.
Тя отново се разсмя тихо.
— Напоследък прекаляваш с Бърнард Шоу.
— Личи ли ми?
— Да, но нямам нищо против. Гениален или брилянтен, лекциите ти бяха чудесни.
— Как се справяме?
— Мисля, че приближаваме — отвърна тя. — Почти се върнах шест месеца назад. Ако продължим, ще стане година. И тази нощ ще бъде просто някакъв ярък, чудесен и тъп спомен.
— Добре казано — отбеляза той. — Продължавай.
— И още нещо — каза тя. — При всичките ни пътувания, от закуската на брега до обяда в планините и вечерята в Палм Спрингс, винаги сме се прибирали преди полунощ. Оставяше ме пред нас и продължаваше.
— Така е. Чудесни излети бяха. Е, как се чувстваш сега?
— Мисля, че сме към края — отвърна тя. — Този некреватен разговор се оказа страхотна идея.
— Върна ли се в библиотеката да обикаляш сама рафтовете?
— Да.
— След малко ще те последвам. Има само още едно нещо.
— Да?
— Утре по обед — на тенис, но този път ще бъдеш отново от другата страна на мрежата и ще играем един срещу друг, както навремето. Аз ще спечеля, ти ще загубиш.
— Не бъди толкова сигурен. По обед. Тенис. Както навремето. Нещо друго?
— Не забравяй да купиш бира.
— Бира — повтори тя. — Да. И сега какво? Приятели?
— Моля?
— Приятели?
— Разбира се.
— Добре. Много съм уморена. Трябва да поспя, но се чувствам по-добре.
— И аз.
— Е, главата ми е на възглавницата, твоята — на твоята възглавница, но преди да заспим, има още нещо.
— Какво?
— Мога ли да хвана ръката ти? Просто така.
— Разбира се.
— Защото имам ужасното чувство, че леглото може да се завърти и да те изхвърли, а аз ще се събудя и ще открия, че не държиш ръката ми.
— Дръж се — рече той.
Ръцете им се докоснаха. Лежаха много изпънати, напълно неподвижни.
— Лека нощ — каза той.
— О, да, лека, лека нощ — отвърна тя.