Джош пристъпи в сумрачния коридор и се долепи до стената, изчаквайки очите му да привикнат към тъмнината. Миналата седмица не би се сетил да направи това, но пък тогава също така не би се втурнал в къщата след непознат човек. Щеше да направи най-разумното — да се обади на 911. Той посегна към поставката за чадъри зад вратата и взе един от дебелите бастуни на леля си. Не беше Кларент, но трябваше да се задоволи с това.
Остана неподвижен, като се вслушваше, наклонил глава на една страна. Къде беше неканеният посетител?
На площадката изскърца дъска, а после по стълбите от втория етаж бързешком се спусна млад на вид мъж в семпъл черен костюм, бяла риза и тясна черна вратовръзка. Забави крачка, щом забеляза Джош, но не спря. Усмихна се, но това бе само рефлекс — обикновено помръдване на устните. Сега, когато мъжът бе по-близо, Джош видя, че е азиатец; японец, може би.
Момчето пристъпи напред, протегнало бастуна пред себе си като меч.
— Къде си мислиш, че отиваш?
— Покрай теб или през теб, за мен е без значение — отвърна мъжът на английски със силен японски акцент.
— Какво правиш тук? — попита Джош.
— Търся някого — отвърна простичко онзи.
Натрапникът слезе от последното стъпало и понечи да се измъкне през външната врата. Джош препречи пътя му с бастуна.
— Не бързай толкова. Дължиш ми отговор.
Мъжът в черния костюм сграбчи бастуна и го изтръгна от ръцете на момчето, а после го счупи на коляното си. Джош направи физиономия; това сигурно болеше. Японецът захвърли двете парчета на пода.
— Нищо не ти дължа, но трябва да си благодарен, че днес съм в добро настроение.
Нещо в гласа му накара Джош да отстъпи. Звучеше някак студено и пресметливо и това го накара да се зачуди дали мъжът е обикновен човек. Момчето стоеше на вратата и гледаше как непознатият се спусна леко по стълбите. Тъкмо посягаше към вратата на колата, когато видя задната гума.
Софи се усмихна и размърда пръсти срещу него.
— Май сте спукали нещо.
Джош слезе бързо по стълбите и застана до сестра си и леля си.
— Джош — обади се Агнес, — какво става? — Сивите й очи изглеждаха огромни зад дебелите стъкла на очилата.
Задното стъкло се спусна съвсем мъничко и японецът заговори припряно в пролуката, сочейки към гумата.
Вратата рязко се отвори и от колата излезе млада жена. Беше облечена в прекрасно ушит черен костюм върху бяла копринена риза. Носеше черни ръкавици, а на носа си имаше малки кръгли слънчеви очила. Обаче това, което я издаваше, бе щръкналата й червена коса и бледата, покрита с лунички кожа.
— Скатах! — извикаха едновременно Софи и Джош, изпълнели с радост.
Жената се усмихна, разкривайки уста, пълна с вампирски зъби. Бутна очилата си надолу, за да се видят яркозелените й очи.
— Как ли пък не — тросна се тя. — Аз съм Ифа4 от Сенките. И искам да знам какво се е случило с моята сестра-близначка.
Глава 2
— Не е мислех, че някога отново ще видя това място — каза Никола Фламел и бутна задната врата на „Малката книжарничка“.
— Нито пък аз — съгласи се Пернел.
Долният край на вратата заседна. Никола опря рамо в нея и блъсна силно. Вратата изстърга по каменния под и моментално ги лъхна смрад: сладникавият мирис на гнило дърво и разлагаща се хартия, примесен с тежката воня на развала. Пернел се закашля, притисна устата си с ръка и замига с внезапно насълзените си очи.
— Ама че гадост!
Никола вдиша предпазливо. Все още долавяше остатъци от миризмата на сяра, присъща на Дий в сухия въздух — противния дъх на развалени яйца. Двамата тръгнаха по тъмния коридор, отрупан от двете страни с кашони книги на старо. По кашоните течеше черна гнилоч, а горните им краища бяха започнали да се подвиват. Някои се бяха разпаднали, изсипвайки съдържанието си на пода.
Пернел прокара пръст по един от тях и той почерня от плесен. Тя го вдигна да го покаже на съпруга си.
— На мен ли го казваш?
— Двамата с доктора се бихме — рече той тихо.
— Виждам — отвърна Пернел с усмивка. — И ти победи.
— Е, победата е относително понятие… — Никола отвори вратата в дъното на коридора и влезе в книжарницата. — Боя се, че магазинът не е в особено добро състояние. — Той се протегна назад, хвана жена си за ръката и я въведе в голямата, пълна с книги стая.
— О, Никола… — въздъхна Пернел.
Книжарницата беше съсипана.
Дебел слой зелено-черна плесен покриваше всичко, а миризмата на сяра бе непоносима. Навсякъде лежаха книги — с откъснати страници, съдрани корици, пречупени гръбчета, — сред разбитите и натрошени маси и рафтове, на които бяха стояли. Огромно парче от тавана липсваше и мазилката висеше като прокъсан плат, разкривайки дървени греди и жици. На мястото на входа към мазето зееше дупка, а дървото по края й бе изгнило до мръсна черна каша, покрита с петна от гъбички. Малки гърчещи се бели личинки пълзяха сред тази гнусотия. Ярко оцветеният килим, който бе покривал пода, се бе превърнал в грозен и сив разнищен парцал.