— Унищожение и развала — промърмори Пернел. — Визитната картичка на Дий. — Високата елегантна жена запристъпва внимателно през стаята. Всичко, което докоснеше, или се разпадаше на прах, или се пръсваше на облаче от прашинки. Дъските на пода бяха меки и лепкави и скърцаха зловещо при всяка крачка, заплашвайки да пропаднат под нея. Пернел застана по средата на стаята, сложи ръце на кръста си и бавно се завъртя. Големите й зелени очи се наляха със сълзи. Беше обичала тази книжарница; тя бе техен дом и смисъл на живота им в продължение на десет години. През вековете двамата бяха сменили много професии, но тази книжарница й напомняше по-силно от всичко за ранните й години с Никола, когато той бе писар и книжар в Париж през четиринайсети век. Тогава те бяха прости, обикновени хорица, водещи съвсем банален живот, до онзи съдбовен ден, когато Никола купи Сборника, „Книгата на Авраам Мага“, от закачуления мъж с поразително сините очи. В онзи ден скучният им живот свърши и те навлязоха в света на необикновеното, където нищо не бе такова, каквото изглеждаше, и не можеше да имаш доверие на никого.
Тя се обърна да погледне съпруга си. Той не бе мръднал от вратата и покрусено оглеждаше книжарницата.
— Никола — каза Пернел тихо и когато той вдигна поглед, тя осъзна колко се е състарил през последната седмица. От векове насам външността му се бе изменила съвсем малко. С ниско остриганата си коса, гладкото си лице и бледите си очи, той винаги бе изглеждал на около петдесет — възрастта, на която беше когато започнаха да правят отварата за безсмъртие. Днес изглеждаше поне на седемдесет. Голяма част от косата му липсваше и по челото му имаше дълбоки бръчки; други прорязваха ъгълчетата на хлътналите му очи, а по обратната страна на дланите му се бяха появили тъмни петна.
Алхимика забеляза, че тя го гледа, и се усмихна тъжно.
— Знам. Изглеждам стар… но все пак не твърде зле за човек, живял шестстотин седемдесет и седем години.
— Седемдесет и шест — поправи го нежно Пернел. — Остават ти още три месеца, докато направиш седемдесет и седем.
Никола пристъпи напред, взе Пернел в обятията си и я притисна силно.
— Не мисля, че ще отпразнувам този рожден ден — каза той много тихо, приближил устни до ухото й. — През последната седмица използвах по-голяма част от аурата си, отколкото през последните двайсет години. А без Сборника… — Гласът му заглъхна. Не беше нужно да довършва изречението. Без заклинанието за безсмъртие, което се появяваше веднъж месечно на седма страница на Сборника, двамата с Пернел щяха да остаряват и смъртта им щеше да настъпи, щом насъбраните години ги застигнеха.
Пернел изведнъж отблъсна съпруга си.
— Още не сме мъртви! — тросна се тя и гневът я накара да мине на провинциалния френски от своята младост. — И по-рано сме били в тежки ситуации — и сме оцелявали. — Съвсем слаба следа от аурата й запука около нея и от плътта й се извиха леденобели струйки дим.
Никола отстъпи и скръсти ръце на тесните си гърди.
— Но винаги сме имали Сборника — напомни й той на същия език.
— Сега не говоря за безсмъртието — рече Пернел и бретонският й акцент се усили. — Ние сме живели векове, Никола, цели векове. Не ме е страх да умра, защото знам, че когато си отидем, ще си отидем заедно. Това, което би било непоносимо, е да продължа да живея без теб.
Алхимика кимна, без да има куража да проговори. Не можеше да си представи живота без Пернел.
— Трябва да правим онова, което винаги сме правили — настоя тя. — Да се борим за оцеляването на човешката раса. — Посегна и хвана ръцете на съпруга си. Пръстите й се впиха болезнено в плътта му. — От шестстотин години пазим Сборника и пречим на Тъмните древни да се върнат на земята. Няма да спрем. — Лицето й се вкамени. — Но сега вече, Никола, нямаме какво да губим. Вместо да бягаме и да се крием, за да опазим книгата, трябва да нападаме — рече тя свирепо. — Трябва да започнем настъпление срещу Тъмните древни.
Алхимика кимна неловко. В такива моменти Пернел го плашеше. Макар че бяха женени от векове, все още имаше толкова много неща, които не знаеше за жена си и за необикновената й дарба да вижда сенките на мъртвите.
— Права си, няма какво да губим — рече тихо Никола. — Вече загубихме толкова много.