В Шибалба обикновено нищо не помръдваше, освен бълбукащата лава, но сега непрекъснат поток от вестоносци летеше и припкаше от един отвор към друг. Някои от тях приличаха на прилепи, други бяха космати и наподобяваха плъхове, но не бяха такива и никое от тях не бе действително живо. Те бяха създадени само с една цел: да отнесат съобщение от сърцето на Сенкоцарството на Тъмните древни до всеки достъпен свят.
След като изпълнеха задачата си, щяха да се разпаднат обратно на кал, клечки, косми и парченца кожа.
Вестоносците носеха новината за смъртната присъда на доктор Джон Дий.
И никой от онези, които я чуваха — Древни, Потомци или безсмъртни хора, — не беше изненадан. Провалът имаше една-единствена цена, а доктор Джон Дий се бе провалил с гръм и трясък.
Глава 6
— Имал съм и по-лоши дни — рече доктор Джон Дий, макар да не можеше да си спомни кога.
След разгрома при Стоунхендж и бягството на близнаците през лей-портала Магьосника прекара остатъка от нощта и началото на следващия ден в порутената плевня, където само няколко часа по-рано се бяха крили Фламел и близнаците. В небето бръмчаха хеликоптери, а по близката магистрала А–344 виеха сирените на полицията и на линейките. Когато най-сетне в ранното утро цялата полицейска активност утихна, Дий напусна плевнята и тръгна към Лондон, като се придържаше към страничните пътища. Под палтото си носеше, увит в прокъсано парче плат, каменния меч, който някога бе два — Кларент и Екскалибур. Усещаше как той тупти и пулсира като биещо сърце до кожата му.
По тесните междуселски пътища движението бе слабо или направо никакво и той вече започваше да си мисли, че ще му се наложи да открадне кола в следващия град или село, до което се добере, когато един възрастен викарий в също толкова стар „Морис Минор“ спря и му предложи да го откара.
— Имате късмет, че се появих — каза старецът с уелски акцент. — Сега, когато наблизо има магистрала, не са много хората, които използват тези странични пътища.
— Колата ми се развали, а трябва да се прибера в Лондон за една среща — рече Дий. — Малко се позагубих — добави той, като съзнателно измени акцента си, така че да наподобява този на викария.
— Мога да ви откарам. Ще ми е приятно да си имам компания — призна белокосият мъж. — Слушах радиото — всички тези приказки за заплаха за сигурността ме изнервят.
— Какво е станало? — попита небрежно Дий. — Стори ми се, че има засилено полицейско присъствие.
— Къде сте били през последните дванайсет часа? — попита викарият с усмивка, която размести изкуственото му чене.
— Имах работа — каза Дий. — Срещнах се с едни стари приятели; имахме да наваксваме много неща.
— Значи сте пропуснали цялата суматоха…
Дий запази лицето си безизразно.
— Вчера затвориха града заради мащабна операция по сигурността. Би Би Си съобщи, че същата терористична група, която действаше в Париж, сега била в Лондон. — Той стисна здраво големия волан и хвърли поглед към спътника си. — Знаете за станалото в Париж, нали?
— Четох всичко за него — промърмори Магьосника, клатейки несъзнателно глава. Макиавели управляваше Париж — как бе позволил на Фламел и близнаците да се измъкнат от мрежата му?
— Времената са опасни.
— Така е — каза Дий. — Но не бива да вярвате на всичко, което прочетете в пресата — добави той.
На всички по-големи пътища към столицата имаше полицейски постове, но полицаите хвърлиха само бегъл поглед на очуканата кола, превозваща двама възрастни мъже, преди да им махнат да минават.
Викарият остави Дий в Мейфеър, в самия център на града, и Докторът отиде пеша до метростанцията „Грийн парк“. Хвана метрото по Юбилейната линия, което го откара право в сърцето на „Кенъри Уорф“, където се помещаваше британският клон на „Енох Ентърпрайзис“. Докторът поемаше премерен риск. Възможно бе неговият Древен господар да държи сградата под наблюдение, но Дий се надяваше всички да мислят, че е избягал и че не е толкова глупав да се върне в собствената си централа.
Влезе незабелязано през подземния паркинг и се качи до офисите си на върха на сградата, където си взе дълъг душ в частната си баня, отмивайки калта и мръсотията от последните няколко часа. Горещата вода успокои болката в дясното му рамо и той го раздвижи предпазливо.
По време на битката в плевнята Джош бе хвърлил по него Кларент и макар че Дий успя да превърне аурата си в щит, преди каменният меч да го уцели, силата на удара го бе съборила на земята. Отначало бе сигурен, че рамото е извадено; едва по-късно осъзна, че е лошо натъртено, но не и счупено, и беше благодарен за това. Едно счупване не би било сериозен проблем — ускореният му метаболизъм бързо щеше да се справи с травмата, или пък Дий можеше да използва аурата си, за да я излекува моментално, само че това щеше да привлече към него Тъмните древни и техните слуги.