Светлина.
И жега.
И плът.
Мирис на живот, от който устата й се изпълваше със слюнка.
Гъделът на могъща аура.
Те я зовяха. Зовяха, зовяха, зовяха.
Като тичаше и падаше, пълзеше и вървеше, на крайници, които не бяха използвани от хилядолетия, Коатликуе тръгна към светлината, към свободата.
— Коатликуе… — изграчи дрезгаво Джош.
Димът от остриетата на пода пред него се бе сгъстил в плътна кафява завеса. Стори му се, че нещо зад нея се движи.
Още се опитваше да измисли какво ще прави с магията на некромантията… но чакай, Дий не я ли бе нарекъл по-скоро изкуство, отколкото магия? Каква беше разликата? И имаше ли в некромантията някакви правила? Сигурно се захранваше от аурата му, което означаваше, че вероятно следва някои от основните правила на магиите, които вече бе усвоил. Значи трябваше да избира много внимателно, преди да реши да върне някого от мъртвите. И колко дълго можеше да ги поддържа живи? Имаше ли ограничение във времето…?
— Коатликуе…
Джош примижа. Зад дима определено се движеше някаква фигура.
Щеше да върне Леонардо да Винчи, за когото се твърдеше, че е погребан в Амбоаз, Франция. И страшно би му се искало да поговори с Марк Твен и Айнщайн, и…
Кафявият дим се закъдри; после от него се показаха две ръце и го разделиха като завеса.
Появи се Коатликуе.
И тя бе прекрасна.
— Къде е той? — изпищя Софи. Безсилие и паника кипяха в нея.
Бяха си пробили път с бой нагоре по стълбите. В офисите нямаше служители, само малък брой униформени пазачи, които бързо падаха под нунчакутата на Ифа и мълниеносните удари с ръце и крака на Нитен.
— На последния етаж сме — обяви Нитен и изрита вратата от дебело стъкло. Ключалката се пръсна и той пристъпи в стаята, която явно бе частният кабинет на Дий. Обиколи го бързо, проверявайки тесните странични коридори. — Няма нищо. Баня, кухня, малък частен асансьор. Никакъв знак, че Джош някога е бил тук.
Ифа се завъртя към Софи.
— Ти каза, че бил тук. Почувства го.
Момичето кимна. В главата й започваше да пулсира отвратително главоболие.
— Ти каза, че бил горе. Мисли! Къде е сега?
Софи вдиша дълбоко и се съсредоточи върху брат си. После се намръщи объркано.
— Долу.
Начело с Нитен, те се втурнаха по стълбите, прескачайки телата на изпадналите в безсъзнание пазачи.
— Дванайсети етаж — извика японският безсмъртен.
Застанала по средата на стълбището, Ифа се обърна към Софи.
— Къде е той сега?
Софи си представи лицето на брат си… и премигна. Вдигна неуверено пръст и посочи към тавана.
— Но това не може да е вярно. Сега имам чувството, че е горе.
Нитен се ухили и погледна към Ифа.
— Таен етаж — изрекоха двамата едновременно.
Глава 64
Джош се взря в Коатликуе. Тя беше най-изящното и прелестно създание, което бе виждал през живота си. Бе висока — два, може би два и половина метра — и изглеждаше като излязла от рисунка на стената на египетска гробница. Гарвановочерната й коса, подрязана на черта на челото, се спускаше като копринена завеса до раменете й, а очите и бяха очертани с черна линия. Кожата й бе с цвят на мед, а очите й — тъмнокафяви и блестящи. Носеше проста бяла роба и бе боса. Когато сведе поглед към Джош, се усмихна топло и макар че устните й не помръднаха, момчето ясно чу гласа й в главата си:
— Ти ме повика и аз дойдох. Аз съм Коатликуе…
Когато жената протегна ръка, той забеляза, че ноктите й са изрисувани с шарка, наподобяваща змийска кожа.
Без да се замисли, Джош направи крачка към създанието и вдигна ръка.
Плътна стена от пламък изникна пред Джош и опърли косата и веждите му. Той залитна назад. Извика, когато се подхлъзна и падна на пода. Гласът му бе изтънял от ужас. Чу как Дий нададе рев, а Вирджиния изкрещя. Претърколи се и видя през танцуващите пламъци сестра си, застанала в рамката на една отворена врата в другия край на стаята. От пръстите й още се виеше огън.
— Сестричке? — Объркан, дезориентиран, той се надигна на крака и изпъшка, когато някой го блъсна отзад и го запрати в пламъците, към Коатликуе. Вдигна ръце, за да се предпази от огъня… и той мигновено угасна. Момчето падна на четири крака в босите нозе на Коатликуе.