Тъкмо тогава, се случи нещо страшно. Черният кон се подхлъзна, падна на глава, подви врата си и повече не мръдна. Ездачът му се преметна през него, падна и ударил се силно, с мъка се вдигна. Дотичаха хората, но конят беше мъртъв.
След това надбягване дядо не събра съседите да ги черпи с греяна ракия, задето Нелка и тая година бе излязла първа. Мъчно му беше за черния Алчо.
Десет месеца по-късно загина и Нелка.
Трябваше, да отида до съседното село, за да поканя наши роднини на сватба. Женеше се вуйчо Владо. Взех павурчето с ракия и възседнах Нелка. Беше краят на декември. Почти нямаше сняг, но денят бе студен и мъглив. Пристигнах около обяд. Поканих роднините на сватба и според обичая им поднесох павурчето да сръбнат ракия. Радваха ми се те, нагостиха ме, а след това ме изпратиха.
На връщане задуха остър вятър, примесен със зърнест сняг. Нелка се носеше в лек галоп. Бях забил глава в гривата й, защото ледените зърна удряха в лицето ми. Равномерният бяг на кобилата ме унасяше в дрямка. Изведнъж тя се изправи на задните си крака. Неподготвен, едвам се задържах на гърба й. Надникнах от едната страна на шията й и видях вълк. Нелка остро изцвили. Дръпнах юздата й, тя се върна две-три крачки, вълкът пристъпи към нас. Подкарах я, тя тръгна напред, вълкът отстъпи. Разбрах, хищникът може да ни върти така цял ден и цяла нощ, докато останем без сили. Мъчех се да накарам Нелка да застане на едно място, но това беше невъзможно. Зверът не изпускаше от очи не кобилата, а мен. Смяташе ме, види се, за по-опасен от нея. Реших да го смутя, като подкарам ужасеното добиче право срещу него. Пришпорих силно кобилата. Тя изцвили и диво се хвърли напред. Вълкът отскочи вдясно. Скокът му беше толкова ловък, че аз не можах да го проследя. Както се намираше пред нас, той изведнъж се оказа на друго място. Нелка започна да се хвърля като кенгуру. Веднъж, втори път. При второто скачане нещо изпука в кръста й. Хищникът беше вече зад нас.
На никое надбягване Нелка не бе препускала така. Около мен всичко се завъртя. Не смеех да се обърна. Ако вълкът хукне подире ни — няма да му избягаме. Бърза е Нелка, бърза, но вълците тичат по-бързо. Стори ми се, че зад нас се чува дишането на звяра. Трескаво извърнах глава — гонеше ни. Виждах как, макар и бавно, той ни застига. Погледнах напред, селото беше близо.
Това ни спаси. Преди гладният звяр да ни доближи толкова, че да може да скочи върху нас, ние навлязохме в една от махалите. Изскочиха кучета. Вълкът спря — пътят му беше преграден.
Дръпнах юздата на Нелка, за да намаля скоростта, но разбрах, че тя я е захапала със зъби. Не можех да я управлявам. След малко влязохме в нашия двор. Там кобилата спря, изправи се на задните си крака и ужасена извърна глава. Цялата трепереше. По гърдите и хълбоците й се стичаше обилна пяна. Въведох я в обора. Тя постоя малко и легна. Не взе никаква храна.
Нелка лежа така два дни и на третия умря.