Гледаха как Хелге Клеметсен се суети на пода пред банкомата.
— Дано да проследят психологическото му състояние — тихо отбеляза Беате и поклати глава. — Познавам хора, преживели такива сътресения. После се сриват психически.
Хари замълча, но си помисли, че изказването сигурно е заимствано от по-възрастни нейни колеги.
Крадецът се извърна и показа шестте пръста.
— Интересно — промърмори Беате и отбеляза нещо в тетрадката пред себе си, без да поглежда надолу.
Хари наблюдаваше младата полицайка с периферното си зрение и видя как тя подскочи на стола, когато се чу изстрелът. Крадецът на екрана прескочи гишето, дръпна чувала и се запъти към изхода. Тогава брадичката на Беате се повдигна и химикалката се изплъзна от ръката й.
— Не сме качили в Интернет последната част от записа, нито сме я дали на телевизиите — каза Хари. — Виж, тук го снима външната камера.
Наблюдаваха как крадецът прекоси бързо пешеходната пътека на булевард „Бугста“ на зелено и продължи нагоре по „Индустри“. После изчезна от обхвата на камерата.
— А полицията? — интересува Беате.
— Най-близкото полицейско управление се намира точно край прелеза, само на осемстотин метра от банката. И въпреки това са минали повече от три минути от задействането на алармата до идването им. Следователно крадецът разполага с по-малко от две минути да се измъкне.
Беате гледаше замислено как на екрана колите и хората минават, сякаш нищо не се е случило.
— Бягството е добре планирано, както и обирът. Колата сигурно е била паркирана точно зад ъгъла, за да не я заснемат камерите пред банката. Късметлия.
— Вероятно — подхвърли Хари. — От друга страна, не разчита ли твърде много на късмета си?
Беате повдигна рамене.
— Повечето банкови обири изглеждат добре обмислени, ако са успешни.
— Добре де, но в този случай шансовете полицията да закъснее са били значителни, защото в петък по това време всички патрули в района са били ангажирани на друго място, при…
— … американското посолство! — възкликна Беате и се плесна по челото. — Анонимното обаждане за кола-бомба. В петък не бях на работа, но гледах новините. И понеже точно сега всички са обхванати от истерия на тема тероризъм, логично е всички да са били там.
— Не намериха бомба.
— Не, разбира се. Класически трик: измисляш нещо, за да ангажираш полицията на друго място непосредствено преди обира.
Изгледаха мълчаливо последната част от записа, всеки потънал в размисъл. Аугюст Шулц чакаше на пешеходната пътека. Зеленото човече стана червено и пак зелено, а той не помръдваше. Какво чака, помисли си Хари. Нещо необичайно, извънредно дълга зелена вълна на кръстовището, невиждана от сто години? Сигурно. Скоро щеше да се появи. В далечината се чуха полицейски сирени.
— Тук има нещо гнило — заключи Хари.
Беате Льон отговори с изморената въздишка на старец:
— Винаги има нещо гнило.
Филмът свърши и по екрана затанцуваха снежинки.
Четвърта глава
Ехо
— Сняг ли?
Хари викаше по мобилния си телефон, докато вървеше бързо по тротоара.
— Аха — отвърна Ракел и се чу пращящо ехо заради лошата връзка с Москва: — … ха… ха.
— Ало?
— Тук е ужасен студ… уд. И вътре, и вън… ън.
— А в съдебната зала?
— И там е под нулата. Като живеехме тук, дори майка му казваше, че е най-добре да взема Олег и да се преместим. Сега седи заедно с останалите и ме гледа с омраза… аза…
— Как върви процесът?
— Откъде да знам?
— Ами… Нали си юрист, а и знаеш руски.
— Хари. Като сто и петдесет милиона руснаци и аз не разбирам нищичко от правосъдната им система, ясно?… сно?
— Ясно. Как го приема Олег?
Хари повтори въпроса, без да получи отговор, и погледна дисплея, за да види дали връзката не се е разпаднала, но индикаторът продължаваше да отброява секундите. Пак доближи телефона до ухото си.
— Ало?
— Ало, Хари, поне… не… не… те чувам. Поне… не… не ти казвам колко ми липсваш. Защо се смееш… ееш?
— Сама си противоречиш. Заради ехото.
Хари стигна до входната врата, извади ключа и си отключи.
— Мислиш ли, че мрънкам, Хари?
— Не, разбира се.
Хари кимна на Али, който се опитваше да вкара шейна в мазето.
— Обичам те. Чуваш ли? Обичам те! Ало?
Хари вдигна озадачено очи от изгасналия екран на телефона и видя сияещата усмивка на пакистанския си съсед.
— Да, и теб те обичам, Али — измърмори той, докато се мъчеше да набере номера на Ракел.
— Натисни „набери отново“ — посъветва го Али.