— А?
— Нищо. Ей, Хари, кажи ми, ако решиш да даваш мазето си под наем. Май не го използваш много-много, а?
— Имам мазе ли?
Али направи отегчена гримаса.
— Откога живееш тук, Хари?
— Казах ти, много те обичам.
Али погледна въпросително Хари, който му махна като знак, че пак се е свързал. Затича се по стълбите с изпъната напред ръка, като стискаше ключа си сякаш е вълшебна пръчица.
— Ето, сега можем да говорим — съобщи Хари, вече влязъл в спартански обзаведения, но подреден двустаен апартамент, купен за минимална сума в края на осемдесетте, когато пазарът на недвижимите имоти се намираше в пълен застой. Понякога Хари си мислеше, че целият му късмет в живота си е отишъл с покупката на това жилище.
— Иска ми се да беше с нас, Хари. И Олег тъгува за теб.
— Каза ли ти го?
— Не е нужно да го изрича. Такива сте вие.
— Ей, ама аз току-що ти казах, че те обичам. Три пъти. В присъствието на съседа ми. Знаеш ли какво ми струваше?
Ракел се засмя. Хари обожаваше този смях още от първия път, когато го чу. И инстинктивно усещаше, че е готов да направи всичко, за да го чува често. Най-добре всеки ден.
Той си събу обувките и се усмихна, забелязвайки мигащата лампичка на телефонния секретар в коридора. Без да е ясновидец, се досети кой е звънял: Ракел. Никой друг не му се обаждаше на домашния телефон.
— Откъде знаеш, че ме обичаш? — изчурулика Ракел. Ехото беше изчезнало.
— Усещам топлина в… как се нарича?
— Сърцето?
— Не, по-скоро малко зад и под сърцето. Бъбреците? Черния дроб? Далака? Да, това е, усещам топлина в далака.
Хари не можеше да определи дали чува смях, или плач в слушалката. Пусна съобщението на секретаря.
— Надявам се да се приберем след две седмици — каза Ракел по мобилния, преди телефонният секретар да я заглуши:
— Здрасти, пак съм аз…
Хари усети как сърцето му прескочи и реагира първосигнално. Натисна „стоп“, но ехото от думите, произнесени от леко дрезгавия, съблазнителен женски глас, сякаш продължи да се носи между стените.
— Какво беше това? — попита Ракел.
Хари си пое дъх. В главата му се заформи някаква мисъл, но отговорът му закъсня:
— Радиото — отвърна той и си прочисти гърлото. — Щом разбереш с кой полет се прибирате, ми съобщи, за да дойда да ви посрещна.
— Разбира се — отвърна озадачено тя.
Настана неловко мълчание.
— Хари, трябва да затварям — каза Ракел. — Да се чуем ли в осем часа?
— Да. Тоест не, зает съм тогава.
— Охо? Дано да е нещо приятно.
— Ами — поде Хари и си пое дълбоко въздух, — имам среща с дама.
— Виж ти. Коя е щастливката?
— Беате Льон. Нова колежка от Отдела по грабежите.
— И какъв е поводът?
— Разговор със съпруга на Стине Грете, застреляната жена по време на обира на „Бугста“, за който ти разправих. И с шефа на банковия клон.
— Забавлявай се, ще се чуем утре. Олег иска да ти пожелае „лека нощ“.
Хари чу ситни забързани крачки и запъхтяно дишане в слушалката.
След като затвори, Хари постоя в коридора, загледан в огледалото над масичката с телефона. Ако теорията му е правилна, значи в момента вижда добър полицай: зачервени очи, разположени от двете страни на едър, дълъг нос; бледо, кокалесто лице, покрито с фина мрежа от синкави капиляри и дълбоки пори. Бръчките наподобяваха случайни разрези с нож в греда. Как се случи? В огледалото видя снимката на стената зад себе си. Усмихнато почерняло момче със сестра си. Но Хари не търсеше изгубена красота или младост. Понеже мисълта му най-после се избистри, в чертите на момчето той търсеше своята мамеща, уклончива, боязлива природа, току-що накарала го да наруши едно от малкото обещания, които някога си бе давал: никога, независимо от обстоятелствата, да не лъже Ракел. Много подводни камъни заплашват една връзка, но тяхната не бива да се разпадне заради лъжа. Защо го направи тогава? Той и Беате наистина щяха да се срещнат със съпруга на Стине Грете, но защо не каза на Ракел, че след това ще излезе с Ана? Стара тръпка, ала какво от това? Кратка, бурна любовна връзка, оставила следи, но не и трайни белези. Щяха само да си поговорят, да изпият по чаша кафе, да си разкажат кой какво е преживял и после всеки да поеме по своя път.
Хари натисна копчето на секретаря, за да изслуша съобщението докрай. Гласът на Ана изпълни коридора:
— … очаквам срещата ни в „Ем“ с нетърпение. Само две неща. Ако обичаш, мини край ключаря на улица „Вибе“ и вземи ключовете, които поръчах. Отворено е до седем и казах, че ти ще ги пребереш. И те моля да си обуеш онези дънки, дето знаеш, че много ми харесват.