— Не се главозамайвай, Хари. Иначе ще те ритна зад някое бюро и ще те заключа. Ясно?
— Разбрано, шефе.
Мьолер въздъхна.
— Утре сутринта имам среща с полицейския инспектор и шефа на криминалната полиция. Ще видим. Но не ти давам обещания. Чуваш ли?
— Брей, брей. Поздрави жена си, шефе.
На път към изхода Хари се обърна:
— Кориандърът е отляво на най-долния рафт.
Бярне Мьолер остана загледан в кошницата си, след като Хари излезе от магазина. Сега се сети за причината. Този алкохолизиран хулиган му беше симпатичен.
Седма глава
Белият цар
Хари кимна за поздрав на един от редовните клиенти и седна на масата под тесните изрисувани прозорци. На стената зад гърба му висеше голяма картина: огрян от слънце ден на площад, където разхождащи се мъже с цилиндри бодро поздравяват с жени с чадърчета. Контрастът с вечния есенен мрак и почти молитвената следобедна тишина в ресторант „Скрьодер“ не можеше да бъде по-ярък.
— Радвам се, че успя да дойдеш — обърна се Хари към пълничък мъж, разположил се вече на масата.
Веднага личеше, че не е от редовните посетители на заведението. Не заради сакото от туид или папийонката на червени точици, а защото бъркаше чай в бяла чаша, поставена върху покривка с миризма на бира и покрита с дупки от загасени по нея цигари. Случайният гост, психологът Столе Ауне, един от най-добрите в страната, се славеше като специалист, който създава много положителни емоции на полицията в Осло, но понякога и грижи, защото притежаваше чувство за почтеност и бранеше своята независимост. На съдебен процес никога не се произнасяше за неща, за които няма стопроцентово научно доказателство. А понеже в психологията почти не съществуват абсолютно доказуеми факти, често от свидетел на прокуратурата той се превръщаше в най-добрия приятел на защитата, понеже посетите от него съмнения бяха добре дошли за подсъдимия. Като полицай Хари често се възползваше от експертизите на Ауне. В случаите на убийство вече го смяташе за свой колега. А като алкохолик Хари се бе доверил изцяло на този благ, интелигентен и симпатично арогантен мъж и в критичен момент би могъл да го нарече дори приятел.
— Значи това ти е убежището? — попита го Ауне.
— Да — отвърна Хари и повдигна вежда към Мая на бара, която реагира на мига и изчезна във вратата към кухнята.
— И какво носиш?
— Червена люта чушка.
По носа на Хари се търколи капка пот, задържа се за миг на върха му и капна върху покривката. Ауне погледна учудено мокрото петно.
— Лош термостат — обясни Хари. — Бях на тренировка.
Ауне сбърчи нос.
— Като лекар би трябвало да аплодирам, но като философ поставям под въпрос идеята да подлагаш тялото си на такива изпитания.
Пред Хари се озоваха метална кана и чаша.
— Благодаря ти, Мая.
— Чувство за вина — констатира Ауне. — Както когато се проваляш, Хари. В твоя случай алкохолът не е бягство, а оптимален начин да се самонаказваш.
— Мерси, и преди си ми поставял тази диагноза.
— Затова ли тренираш така усилено? Гузна съвест ли имаш?
Хари вдигна рамене.
Ауне понижи глас.
— За Елен ли мислиш?
Хари вдигна рязко очи и срещна погледа на Ауне. Бавно поднесе чашата с кафе към устните си и отпи бавно, преди да я остави обратно с гримаса:
— Не, не е заради случая с Елен. Стигнали сме до кривата круша и не защото не работим здраво, убеден съм. Все нещо ще се появи, само трябва да проявим търпение.
— Чудесно — кимна одобрително Ауне. — Не си виновен за убийството на Елен. Придържай се към тази мисъл. И не забравяй, че според всичките ти колеги истинският извършител е заловен.
— Може би. А може би не. Тя е мъртва и няма как да ни даде отговор.
— Не позволявай да се превърне във фикс идея, Хари — Ауне пъхна два пръста в джоба на сакото си и извади сребърен часовник. Хвърли му бърз поглед. — Но едва ли искаш да говорим за чувството ти за вина.
— Не — Хари измъкна куп снимки от вътрешния си джоб. — Искам да знам какво мислиш по въпроса.