Валер подкара, леко отворил тевтонската си челюст, която откриваше ред впечатляващо безупречни зъби на фона на почернялото от слънцето лице. Стоманеносините му очи обаче си останаха студени. Мнозина в полицията не харесваха Хари, но, доколкото знаеше, имаше само един го мразеше откровено. Хари не се съмняваше, че в очите на Валер той представлява недостоен представител на полицейската гилдия и лична обида. Много пъти Хари даваше израз на несъгласието си с полунацистките възгледи на някои от колегите си относно хомосексуалисти, комунисти, злоупотребяващи със социални помощи, пакистанци, жълтурковци, негри, цигани и латиноси, а Валер, от своя страна, го бе нарекъл „алкохолизиран рокжурналист“. Но Хари подозираше, че истинската причина Валер да го ненавижда е алкохолът. Защото Том Валер не понасяше някой да прояви слабост. Вероятно затова прекарваше толкова часове във фитнеса и се упражняваше да рита и удря чували с пясък, а всяка седмица сменяше партньори за бокс. В столовата Хари дочу случайно как един от младите полицаи въодушевено разказа, че Валер опитал и двата си юмрука над каратист от виетнамска банда в южната част на Осло. Като се имат предвид възгледите на Валер за цветнокожите, беше парадоксално, че той прекарва толкова много време в солариума, но изглежда един остроумен колега имаше право: Валер не е расист — би пребил с еднакъв кеф и неонацист, и чернокож.
Освен това имаше и друго. Макар да се смяташе за публична тайна, никой не го знаеше със сигурност, по-скоро предполагаха. Преди повече от година откриха Свере Улсен — единственият, който можеше да обясни защо е била убита Елен — с димящ пистолет в ръка и дупка от куршум между очите, изстрелян от Валер.
— Внимавай, Валер.
— Моля?
Хари протегна ръка и намали любовните стонове.
— Тази вечер е хлъзгаво.
Моторът бръмчеше като шевна машина, но звукът заблуждаваше, защото ускорението накара Хари да почувства твърдата седалка. Профучаха по възвишението покрай парка „Стен“ и продължиха нататък.
— Къде отиваме? — попита Хари.
— Тук — Валер зави рязко наляво точно пред автомобил в насрещното платно.
През отворения прозорец Хари чу пращенето на мокрите листа, които облизаха гумите.
— Добре дошъл отново в Отдела за борба с насилието — изгледа го Хари. — Не те ли харесаха в Полицейската служба за сигурност?
— Преструктуриране — обясни Валер. — Освен това шефът на криминалната полиция и Мьолер настояха да се върна. Постигнах доста добри резултати в Отдела за борба с насилието, ако все още си спомняш.
— Как бих могъл да го забравя?
— Е, говорят се толкова много неща за дългосрочните последствия от алкохола.
Хари тъкмо се опря с ръка върху арматурното табло, когато Валер рязко наби спирачки, и политна към предното стъкло. Капакът на жабката се отвори, нещо тежко удари коляното на Хари и отново се прибра в жабката.
— Какво, по дяволите, е това? — изохка той.
— „Йерихон“ 941, израелски пистолет — осведоми го Валер и изгаси мотора. — Не е зареден. Остави го, пристигнахме.
— Тук ли е мястото? — втрещен попита Хари и се наведе, за да разгледа боядисаната в жълто жилищна кооперация пред тях.
— Защо не? — учуди се Валер, почти излязъл от колата.
Хари усети как сърцето заблъска в гърдите му. А докато търсеше дръжката на вратата, една-едничка мисъл си проправи път през всички бушуващи идеи в главата му: преди малко трябваше да се обади на Ракел.
Мъглата се възвърна. Процеждаше се от улицата, от цепнатините около затворените прозорци зад дърветата по алеята, от отворилата се синя порта, след като живущите чуха как Валер излая нещо по домофона, от ключалките на вратите, край които минаха на път към стълбището. Мъглата се стелеше като покривало от памук около Хари, а когато влязоха през вратата на апартамента, Хари имаше чувството, че върви върху облаци и всичко около него — хората, гласовете, пращенето на уоки-токитата, светлината от светкавиците на фотоапаратите — е покрито с булото на нереалното, с воал от равнодушие, понеже това не беше, не можеше да бъде истина. Застанаха пред леглото, където мъртвата лежеше с пистолет в дясната ръка и зееща дупка в слепоочието. Тук той не намери сили да погледне кръвта по възглавницата или да срещне празния й обвинителен поглед. Вместо това погледна фронтона на леглото, коня с отхапаната глава, и се молеше мъглата скоро да се вдигне от очите му и той най-после да се събуди.
Десета глава
Безгрижните
До него долитаха гласове и пак се изгубвала.