Защо Немезида? Как й беше хрумнало да нарече звездата на Богинята на Възмездието?
Той се чувствуваше толкова слаб, че едва не прие това като злокобна поличба.
Три
Майката
6.
Беше време за вечеря и Инсиня беше в едно от онези настроения, в които собствената й дъщеря малко я плаши.
В последно време тези настроения бяха зачестили, но тя не знаеше на какво се дължи това. Може би на факта, че Марлейна ставаше все по-мълчалива, по-затворена, като че ли изцяло се беше отдала на мислите си.
Понякога това безпокойство се смесваше с чувство за вина: вина за това, че не беше по майчински търпелива с момичето, за това, че обръщаше прекалено голямо внимание на външните й недостатъци. Наистина, Марлейна не беше наследила нито хубостта на майка си, нито необузданата, изключителна външност на баща си.
Марлейна беше ниска и… НЕДОДЯЛАНА. Това, според Инсиня, беше единствената дума, която определяше бедното момиче.
Когато мислеше за нея, тя почти винаги използуваше това прилагателно и едва се въздържаше да не го каже на глас.
Ниска. Недодялана. Пълна, но не дебела, ето каква беше Марлейна. В нея нямаше никаква грация. Косата й беше тъмнокестенява, доста дълга и съвсем права. Носът й беше малко голям, крайчетата на устата й бяха леко увиснали, имаше малка брадичка, а самата тя беше инертна и затворена в себе си.
Очите й бяха съвсем друго нещо, големи, тъмни и искрящи, с черни изписани вежди над тях, а дългите й мигли приличаха на изкуствени. Но все пак, едни очи, колкото и да са обаятелни понякога, не могат да компенсират всичко останало.
Когато Марлейна навърши пет години се разбра, че тя няма да привлича мъжете с външността си и с всяка година това ставаше все по-ясно.
Преди Марлейна да навлезе в пубертета, Оринел все пак й обръщаше внимание, тъй като беше интелигентна за възрастта си и го разбираше от една дума. В негово присъствие тя ставаше плаха и излъчваше задоволство, като че ли смътно усещаше някакво необяснимо привличане към обекта, наречен „момче“.
На Инсиня й се струваше, че през последните две години Марлейна беше разбрала какво е „момче“. За това, без съмнение, спомогна фактът, че тя непрестанно четеше книги и гледаше филми, за които, поне физически, беше прекалено малка, но Оринел също растеше и вече не търсеше само закачки.
На вечеря Инсиня попита:
— Как мина денят ти, мила?
— Спокойно. Оринел дойде да ме търси и сигурно ти е казал. Съжалявам, че се налага да ме търсиш.
Инсиня въздъхна.
— Но, Марлейна, понякога ми се струва, че си нещастна и е естествено това да ме тревожи. Прекалено много време прекарваш сама.
— Обичам да бъда сама.
— Не ти личи. Не изглеждаш щастлива, когато си сама. Много хора биха искали да се сприятелят с теб и ти ще бъдеш по-щастлива, ако им позволиш. Оринел е твой приятел.
— Беше. Напоследък непрекъснато е зает с други хора. Явно и днес беше така. Това ме вбеси. Беше изцяло погълнат от мисълта за Долорет.
— Не можеш да го обвиняваш за това. Долорет е на неговите години, — каза Инсиня.
— Да, но само физически, — отвърна Марлейна. — Каква глупачка!
— На тази възраст разликата в годините има по-голямо значение.
— Личи си. Той също изглупява. Колкото повече се лигави по Долорет, толкова по-глупав става. Виждам го.
— Но той ще расте още и когато стане по-голям, може би ще разбере кои неща наистина имат значение. Ти също ще пораснеш…
Марлейна погледна майка си изпитателно.
— Хайде, мамо. Сама не вярваш в това, което намекваш. Изобщо не го вярваш.
Инсиня се изчерви. Внезапно й хрумна, че Марлейна не налучква. Тя ЗНАЕШЕ… но откъде може да знае? Инсиня говореше искрено, беше се опитала да ПОВЯРВА в това, което казва. Но Марлейна без усилие бе прозряла истината. И това не се случваше за първи път. Инсиня чувствуваше, че Марлейна преценява интонацията на гласа, паузите, движенията и винаги разбира това, което искаш да скриеш. Това качество я плашеше. Никой не иска да бъде разтворена книга под нечий надменен поглед. Какво ли беше казала, за да накара Марлейна да мисли, че Земята е обречена на унищожение? Трябваше да повдигне този въпрос.
Тя изведнъж се почувствува уморена. След като не може да излъже дъщеря си, защо изобщо да се опитва?
— Нека да поговорим по същество, мила. Какво искаш?
— Виждам, че наистина те интересува и ще ти кажа — каза Марлейна. — Искам да се махна.
— Да се махнеш? — Инсиня не можа да проумее простите думи на дъщеря си. — Но къде можеш да отидеш?