Немезида

То ставаше все по-ясно, докато тя наблюдаваше очарована.

Добиваше очертание и накрая се получи лице, което гледаше нагоре към нея с празни очи и въпреки това беше достатъчно истинско, за да го познае.

Това беше лицето на Оринел Пампас.

75.

Като се опитваше да гледа на нещата спокойно, Сийвър Дженар каза бавно и замислено:

— И тогава ти си тръгна.

Марлейна кимна.

— Миналия път си тръгнах, когато чух гласа на Оринел. Този път — когато видях лицето му.

— Не те обвинявам.

— Ти ми се подиграваш, чичо Сийвър.

— А какво очакваш да направя? Да те ритна? Остави ме да ти се подигравам, ако това ми доставя удоволствие. Този разум, както го наричаш ти, явно е взел гласът и лицето на Оринел от твоите мисли. Те трябва да са били много ясни в съзнанието ти. Колко близки бяхте с Оринел?

Тя го погледна подозрително.

— Какво имаш предвид? Колко близки?

— Нищо лошо. Приятели ли бяхте?

— Да. Разбира се.

— Ти харесваше ли го?

Марлейна стисна устни и за момент не отговори. След това каза:

— Предполагам, че съм го харесвала.

— Говориш в минало време. Вече не го ли харесваш?

— Ами какъв смисъл има? Той гледа на мен като на… малко момиченце. Може би като на по-малка сестра.

— При тези обстоятелства такова отношение не е много учудващо. Но ти все още мислиш за него — затова си извикала във въображението си гласът, а след това и образът му.

— Какво искаш да кажеш с „извикала във въображението си“? Гласът и лицето бяха истински.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Каза ли на майка си за това?

— Защо?

— О, чичо Сийвър. Познаваш мама. Не бих могла да понеса цялото й притеснение. Знам. Ще ми кажеш, че е от любов, но това не го прави по-лесно за мен.

— Но на мен искаш да разкажеш, а аз също много те обичам, Марлейна.

— Знам, чичо Сийвър, но ти не си от притеснителните. Ти гледаш на нещата от логичната страна.

— Да приема ли това за комплимент?

— Така беше предвидено.

— В такъв случай нека погледнем логично на нещата, които си открила.

— Добре, чичо Сийвър.

— Така. Като начало на планетата има нещо живо.

— Да.

— И това нещо не е самата планета.

— Не, определено не е — отрече той.

— Но явно това е нещо живо.

— Аз останах с впечатлението, че е нещо живо. Проблемът, чичо Сийвър е там, че това, което стана, не е като телепатия. Не е просто да разговаряш като четеш мисли. То включваше и впечатления, които те обземат изведнъж, сякаш гледаш цяла картина вместо светлите и тъмни петна, от които е изградена.

— И впечатлението ти е, че това е едно живо същество.

— Да.

— И то разумно.

— Високо интелигентно.

— Но не технически. На тази планета не открихме никаква техника. Това невидимо живо същество, което се стеле над планетата мисли, разсъждава, но не прави нищо. Така ли?

Марлейна се поколеба.

— Не съм съвсем сигурна, но може и да си прав.

— След това сме дошли ние. Според теб, то кога е усетило присъствието ни?

Марлейна поклати глава.

— Не знам.

— Скъпа моя, то е знаело за теб още когато си била на Ротор. Трябва да е усетило разума, нахлуващ в системата на Немезида още докато сме били далеч. Ти с такова впечатление ли остана?

— Не, чичо Сийвър. Аз мисля, че той не е знаел за нас преди да дойдем на Еритро. Това е привлякло вниманието му, след което се е огледал и е открил Ротор.

— Може би си права. След това то започнало да експериментира с този нов разум, дошъл на Еритро. Това е първият чужд разум, който то е срещало. От колко време съществува то, Марлейна? Имаш ли някаква представа?

— Не, чичо Сийвър, но останах с впечатлението, че съществува много отдавна, може би откак съществува планетата.

— Може. Независимо от колко време съществува, то за първи път среща носители на разум, съвсем различен от неговия. Това как ти звучи?

— Правилно.

— И така то започнало да експериментира с тези носители на нов разум и тъй като знаело съвсем малко за тях, ги увредило. Това е била Епидемията на Еритро.

— Да — внезапно се оживи Марлейна. — Той не каза нищо за Епидемията, но остави у мен силно впечатление. И първоначалните му експерименти са били причината за нея.

— И след като установило, че причинява вреда, престанало.

— Да, и затова сега няма Епидемия на Еритро.

— От това изглежда, че този разум е дружелюбен и има чувство за морал, което ние можем да одобрим и че не желае да нарани други носители на разум.

— Да! — каза зарадвано Марлейна. — Сигурна съм, че е така.

— Но какво представлява то? Дух ли е? Нещо нематериално? Нещо отвъд нашите представи?