— Не знам, чичо Сийвър — въздъхна Марлейна.
— Нека повторя това, което ти е казало — каза Дженар. — Прекъсни ме, ако сбъркам. То е казало, че моделът на неговия разум е пространен, че е прост във всяка точка и сложен само като цяло, че не е „крехък“. Така ли е?
— Да.
— Единственото живо нещо, което успяхме да открием на Еритро, са прокариотите — бактериообразните клетки. Ако търся нещо, което не е дух, а е нематериално, остават само тези прокариоти. Възможно ли е тези микроскопични клетки, които изглеждат самостоятелни, да са всъщност част от един организъм, опасващ планетата? В такъв случай моделът на неговия разум ще е пространен. Ще бъде прост във всяка точка и сложен само като цяло. И няма да е крехък, защото дори да бъдат унищожени големи части от него, целостта на този организъм едва ли ще бъде нарушена.
Марлейна зяпна Дженар.
— Искащ да кажеш, че съм разговаряла с микроби?
— Не мога да бъда сигурен, Марлейна. Това е само хипотеза, но съвпада идеално, а не мога да помисля нищо друго, което да обяснява нещата така добре. Освен това, ако погледнем стотиците милиони клетки, от които е изграден твоят мозък, всяка една от тях, взета отделно, не е кой знае какво. Ти си организъм, в който всички мозъчни клетки са скупчени на едно място. Ако разговаряш с друг организъм със самостоятелни мозъчни клетки и свързани помежду си с миниатюрни радиовълни например, толкова ли е голяма разликата?
— Не знам, — отговори леко разтревожена Марлейна.
— Но нека си зададем още един много важен въпрос. Какво иска от теб тази форма на живот — каквато и да е тя?
Марлейна изглеждаше учудена.
— Той може да разговаря с мен, чичо Сийвър. Може да ми предава идеи.
— Значи ти предполагаш, че то просто си търси събеседник? Смяташ ли, че когато ние, хората, сме дошли, то е осъзнало, че е самотно?
— Не знам.
— Нямаш впечатление по този въпрос?
— Не.
— То би могло да ни унищожи сега. — Дженар говореше на себе си. — Лесно би могло да ни унищожи, ако му омръзнеш или му станеш скучна.
— Не, чичо Сийвър.
Дженар каза.
— Но то нарани мен, когато се опитах да ти попреча да се свържеш с разума на планетата. Нарани д-р Д’Обисон, майка ти и един човек от охраната.
— Да, но ви нарани само колкото да ви попречи да ми се месите. Нищо повече.
— То прави всичко това, за да те изкара навън само за да си говори с теб, за да има компания. Това не ми изглежда достатъчна причина.
Марлейна каза:
— Може би ние не можем да разберем причината. Може би той мисли по толкова различен начин, че не може да ни обясни, а ако го направи, тя може би не би имала смисъл за нас.
— Но неговия разум не е толкова различен, че да не може да разговаря с теб. Той разменя с теб идеи, предава ти идеи, нали? Вие с него общувате.
— Да.
— И то те разбира достатъчно добре, за да се опита да ти се хареса като приеме гласът и образът на Оринел.
Марлейна наведе глава и се загледа в пода пред себе си.
Дженар продължи нежно:
— А след като то ни разбира, може би и ние ще можем да го разберем и ако е така, ти трябва да разбереш защо толкова те иска. Много е важно да научим това, защото кой знае какви планове крои? Нямаме друг начин да научим това освен чрез теб, Марлейна.
Марлейна трепереше:
— Не знам как да направя това, чичо Сийвър.
— Просто прави това, което си правила досега. Този разум изглежда дружелюбен към теб и може би ще ти обясни.
Марлейна вдигна очи и загледа Дженар.
— Ти се страхуваш, чичо Сийвър.
— Разбира се. Имаме работа с разум, много по силен от нашия. Ако реши, че не ни иска, той може да ни довърши всичките.
— Нямам това предвид, чичо Сийвър. Ти се страхуваш за мен.
Дженар се поколеба.
— Все още ли си убедена, че си в безопасност на Еритро, Марлейна? Безопасно ли е да разговаряш с този разум?
Марлейна се изправи и каза почти високомерно:
— Естествено. Не съществува никакъв риск. Той няма да ме нарани.
Тя говореше съвсем уверено, но сърцето на Дженар се сви. Какво мислеше тя, нямаше почти никакво значение, тъй като мислите й бяха приспособени от разума на Еритро. Можеше ли да й има доверие сега? — чудеше се той.
В края на краищата защо този разум, изграден от милиарди и милиарди прокариоти да няма свой собствен план, като Пит например? И защо този разум в стремежа си да изпълни този план да не прибегне до лицемерието на Пит?
Тогава какво ще стане, ако този разум лъже Марлейна по някакви свои причини?
Прав ли беше да позволи на Марлейна да излезе при тези обстоятелства?
Но имаше ли значение дали е прав или не? Имаше ли избор?