По лицето на Бланковиц се изписа загриженост.
— Извинявай, Крайл. Нямах предвид теб.
— Спокойно можеше и мен да имаш предвид. Независимо колко близо отидем до Звездата Съсед, от мен може да няма никаква полза.
— Ще има, ако засечем разум. Ти ще можеш да разговаряш с тях. Ти си роторианец, а това ще ни помогне.
Фишър се усмихна мрачно.
— Бях роторианец само няколко години.
— Това не е ли достатъчно?
— Ще видим. — И той нарочно смени темата. — Сигурна ли си, че невронният детектор работи?
— Напълно. Можем да проследим всяка Колония в орбита само по излъчените от нея плексони.
— Какво представляват плексоните, Мери?
— Наименование, което аз измислих за фотон-комплекса, характерен за мозъците на бозайниците. Ако не сме много далеч, можем да откриваме и коне, но мозъчната дейност на по-голям брой хора можем да засечем и на астрономически разстояния.
— А защо „плексони“?
— От „комплексност“. Един ден — ще видиш — един ден ще използват плексоните не само за откриване на живот, но и за изследване на вътрешните функции на мозъка. И за това съм измислила име — „плексофизиология“. Или може би „плексоневроника“.
— Смяташ ли, че имената са важни?
— Да. Те помагат да се изразяваме по-стегнато. Не е необходимо да казваш „тази област от науката, която се занимава с взаимоотношенията между това и онова“. Просто казваш „плексоневроника“ — да, това май звучи по-добре. Те са улеснени. Спестяват ти време за мислене на по-важни неща. Освен това… — тя се поколеба.
— Да? Освен това?
— Ако аз измисля име и то се приеме — продължи бързо тя — това ще ми осигури кратка бележка в историята на науката. Нещо такова: „Думата «плексон» е въведена от Мери Оджина Бланковиц през 2237 по време на първия «свръхсветлинен» полет със скорост, по-голяма от тази на светлината.“ Малко вероятно е да бъде спомената другаде или по-друга причина, така че ще се задоволя с това.
— Ами, ако откриеш своите плексони, Мери, а няма човешки същества? — попита Фишър.
— Искаш да кажеш извънземен живот? Това би било още по-вълнуващо, отколкото да засечем присъствието на хора. Но не е много вероятно. Толкова пъти сме оставали разочаровани. Мислехме, че на Луната, Марс, Калисто, Титан може да съществува поне примитивен живот. Нищо не излезе. Хората са направили предположения за най-различни странни форми на живот — живи галактики, живи облаци космически прах, живот на повърхността на звезда-неутрон, какво ли не. За никое от тях няма доказателства. Не, ако изобщо нещо засека, то ще е човешки живот. Убедена съм в това.
— А няма ли да засечеш плексоните, излъчвани от петимата от екипажа на кораба? И това няма ли да заглуши някакви сигнали, които можем да засечем на милиони километри разстояние?
— Това наистина усложнява нещата, Крайл. Трябва така да нагласим НД, че ние петимата да сме извън обсега му, а това трябва да се направи много внимателно. При най-малкото отклонение ще бъде заличено всичко друго, което бихме могли да засечем. Един ден, Крайл, автоматизирани НД ще се изпращат през хиперпространство до всички точки на Вселената, за да търсят плексони. В близост до тях няма да има човешки същества и това само по себе си ще ги прави с няколко степени по-чувствителни от нашия НД, който сега трябва да съобразим с нашето присъствие. Ще откриваме съществуването на разум на места, много преди да достигнем до тях.
Шао-Ли Уу се появи. Той погледна Фишър с нотка на неприязън и попита с безразличие:
— Как е Звездата Съсед?
Бланковиц му отвърна:
— Нищо интересно от това разстояние.
— Е, утре или вдругиден сигурно ще извършим ново преминаване и тогава ще видим.
— Да, ако открием Роторианците. — Шао-Ли Уу хвърли един поглед към Фишър. — Но дали ще ги открием?
Ако въпросът бе отправен към Фишър, то той не отговори. Просто стана загледан в Шао-Ли Уу с безизразен поглед.
Ще ги открием ли? — помисли си Фишър.
Дългото чакане скоро щеше да свърши.
Тридесет и пет
Сливане
80.
Както вече отбелязахме, Дженъс Пит не си позволяваше често лукса да се самосъжалява. У всеки друг той би оценил това като жалък признак на слабост и самоугаждане. Имаше, обаче, мигове, в които той мрачно негодуваше срещу факта, че хората на Ротор с удоволствие оставаха на него вземането на всички неприятни решения.
Разбира се, съществуваше Съветът — избран както му е редът, който най-добросъвестно приемаше закони и вземаше решения — всички, освен най-важните, тези, свързани с бъдещето на Ротор.
Те оставаха за него.