Выбрать главу

— Недей! Този кораб не е прекарал повече от две години в пътуване през космическото пространство.

— Какво искаш да кажеш?

— Забравил ли си състоянието, в което се намираше Ротор, когато пристигнахме тук? Ние пътувахме повече от две години и през половината от това време се намирахме в нормалното пространство като се движехме със скорост, много близка до тази на светлината. При тази скорост повърхностният слой на Ротор беше ожулен от сблъсък с атоми, молекули и прашинки. Доколкото си спомням, имаше доста лъскане и ремонти. Не помниш ли?

— А този кораб? — попита Пит без да си прави труда да отговори.

— Толкова е лъскав, все едно е изминал не повече от няколко милиона километра при нормална скорост.

— Това е невъзможно. Не ме занимавай с тези игри.

— Не е невъзможно. Те наистина са изминали само няколко милиона километра с нормална скорост. Останалата част от пътя — хиперпространство.

— За какво говориш? — търпението на Пит се изчерпваше.

— Свръхсветлинен полет. Успели са.

— Това е теоретически невъзможно.

— Така ли? Е, ако можеш да измислиш някакво друго обяснение за всичко това, давай.

Пит го зяпна с отворена уста:

— Но…

— Знам. Физиците казват, че е невъзможно, но така или иначе те са успели. Сега нека ти кажа нещо. Ако имат свръхсветлинен полет, трябва да имат свръхсветлинна комуникация. В такъв случай Слънчевата Система знае, че са тук и знае какво става. Ако ние унищожим кораба, Слънчевата Система ще разбере това и не след дълго от космоса ще се появи цяла флотилия от такива кораби, които ще започнат да ни обстрелват.

— Ти какво би направил тогава? — Пит откри, че временно е изгубил способността си да мисли.

— Какво друго можем да направим, освен да ги посрещнем дружелюбно, да разберем какво представляват, кои са, какво правят и какво искат? Според мен те възнамеряват да кацнат на Еритро. Ние също ще трябва да кацнем там и да разговаряме с тях.

— На Еритро?

— Ако те са на Еритро, Дженъс, къде искаш да отидем ние? Трябва да се срещнем с тях там. Трябва да се възползваме от тази възможност.

Пит усети, че мозъчният му механизъм отново заработи.

— След като смяташ това за необходимо — каза той — би ли искал да го направиш? С кораб и екипаж, разбира се.

— Искаш да кажеш без теб?

— Като Губернатор? Не мога да сляза да посрещна някакъв непознат кораб.

— Под достойнството на заеманата длъжност. Разбирам. Значи аз трябва да се срещна с извънземните, или джудженцата, или роботите, или каквото ще е, без теб?

— Аз, разбира се, ще поддържам постоянна връзка, Солтейд. Аудиовизуална.

— От разстояние.

— Да, но в крайна сметка една успешно изпълнена от теб мисия ще бъде подходящо възнаградена.

— Така ли? В такъв случай, Пит… — Левърет погледна замислено.

Пит почака, след което каза:

— Ще назовеш ли цена?

— Ще предложа цена. Ако искаш да се срещна с този кораб на Еритро, тогава аз искам Еритро.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам Еритро за свой дом. Омръзнаха ми астероидите. Омръзна ми сканирането. Омръзнаха ми хората. Стига ми толкова. Искам един празен свят. Искам да си построя хубаво жилище, да взимам храна и каквото ми трябва от Купола, да си имам собствена ферма със свои животни, ако мога да ги придумам да се развиват добре.

— Откога желаеш това?

— Не знам. Назряваше в мен. А откак дойдох тук и хубаво отгледах Ротор с тълпите и шума му, Еритро ми изглежда по-хубав от когато и да било.

— Ставате двама — намръщи се Пит. — Ти си същия като онова лудо момиче.

— Какво лудо момиче?

— Дъщерята на Юджиния Инсиня. Предполагам познаваш Инсиня.

— Астрономът? Разбира се. Не съм виждал дъщеря й.

— Съвсем луда. Иска да остане на Еритро.

— Не намирам това за лудост. Смятам го за много разумно. Всъщност, ако тя иска да остане на Еритро, бих могъл да изтърпя една жена…

Пит вдигна пръст:

— Казах „момиче“.

— На колко години е?

— На петнадесет.

— О? Е, ще порасне. За съжаление, аз също.

— Тя не е от твоите ослепителни красавици, Левърет.

— И аз не съм. Казах ти условието си.

— Искаш го официално записано в компютъра?

— Това е само една формалност, а, Дженъс?

Пит не се усмихна.

— Много добре. Ще се опитаме да видим къде се приземява този кораб и ще те подготвим за Еритро.

Тридесет и шест

Среща

86.

Юджиния Инсиня каза полуучудено, полунедоволно:

— Тази сутрин Марлейна пееше. Някаква песен за „У дома, у дома, в звездите, където всички светове са весели и свободни“.

— Знам тази песен — кимна Дженар. — Бих ти я изпял, но пея фалшиво.