— Недей! Този кораб не е прекарал повече от две години в пътуване през космическото пространство.
— Какво искаш да кажеш?
— Забравил ли си състоянието, в което се намираше Ротор, когато пристигнахме тук? Ние пътувахме повече от две години и през половината от това време се намирахме в нормалното пространство като се движехме със скорост, много близка до тази на светлината. При тази скорост повърхностният слой на Ротор беше ожулен от сблъсък с атоми, молекули и прашинки. Доколкото си спомням, имаше доста лъскане и ремонти. Не помниш ли?
— А този кораб? — попита Пит без да си прави труда да отговори.
— Толкова е лъскав, все едно е изминал не повече от няколко милиона километра при нормална скорост.
— Това е невъзможно. Не ме занимавай с тези игри.
— Не е невъзможно. Те наистина са изминали само няколко милиона километра с нормална скорост. Останалата част от пътя — хиперпространство.
— За какво говориш? — търпението на Пит се изчерпваше.
— Свръхсветлинен полет. Успели са.
— Това е теоретически невъзможно.
— Така ли? Е, ако можеш да измислиш някакво друго обяснение за всичко това, давай.
Пит го зяпна с отворена уста:
— Но…
— Знам. Физиците казват, че е невъзможно, но така или иначе те са успели. Сега нека ти кажа нещо. Ако имат свръхсветлинен полет, трябва да имат свръхсветлинна комуникация. В такъв случай Слънчевата Система знае, че са тук и знае какво става. Ако ние унищожим кораба, Слънчевата Система ще разбере това и не след дълго от космоса ще се появи цяла флотилия от такива кораби, които ще започнат да ни обстрелват.
— Ти какво би направил тогава? — Пит откри, че временно е изгубил способността си да мисли.
— Какво друго можем да направим, освен да ги посрещнем дружелюбно, да разберем какво представляват, кои са, какво правят и какво искат? Според мен те възнамеряват да кацнат на Еритро. Ние също ще трябва да кацнем там и да разговаряме с тях.
— На Еритро?
— Ако те са на Еритро, Дженъс, къде искаш да отидем ние? Трябва да се срещнем с тях там. Трябва да се възползваме от тази възможност.
Пит усети, че мозъчният му механизъм отново заработи.
— След като смяташ това за необходимо — каза той — би ли искал да го направиш? С кораб и екипаж, разбира се.
— Искаш да кажеш без теб?
— Като Губернатор? Не мога да сляза да посрещна някакъв непознат кораб.
— Под достойнството на заеманата длъжност. Разбирам. Значи аз трябва да се срещна с извънземните, или джудженцата, или роботите, или каквото ще е, без теб?
— Аз, разбира се, ще поддържам постоянна връзка, Солтейд. Аудиовизуална.
— От разстояние.
— Да, но в крайна сметка една успешно изпълнена от теб мисия ще бъде подходящо възнаградена.
— Така ли? В такъв случай, Пит… — Левърет погледна замислено.
Пит почака, след което каза:
— Ще назовеш ли цена?
— Ще предложа цена. Ако искаш да се срещна с този кораб на Еритро, тогава аз искам Еритро.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам Еритро за свой дом. Омръзнаха ми астероидите. Омръзна ми сканирането. Омръзнаха ми хората. Стига ми толкова. Искам един празен свят. Искам да си построя хубаво жилище, да взимам храна и каквото ми трябва от Купола, да си имам собствена ферма със свои животни, ако мога да ги придумам да се развиват добре.
— Откога желаеш това?
— Не знам. Назряваше в мен. А откак дойдох тук и хубаво отгледах Ротор с тълпите и шума му, Еритро ми изглежда по-хубав от когато и да било.
— Ставате двама — намръщи се Пит. — Ти си същия като онова лудо момиче.
— Какво лудо момиче?
— Дъщерята на Юджиния Инсиня. Предполагам познаваш Инсиня.
— Астрономът? Разбира се. Не съм виждал дъщеря й.
— Съвсем луда. Иска да остане на Еритро.
— Не намирам това за лудост. Смятам го за много разумно. Всъщност, ако тя иска да остане на Еритро, бих могъл да изтърпя една жена…
Пит вдигна пръст:
— Казах „момиче“.
— На колко години е?
— На петнадесет.
— О? Е, ще порасне. За съжаление, аз също.
— Тя не е от твоите ослепителни красавици, Левърет.
— И аз не съм. Казах ти условието си.
— Искаш го официално записано в компютъра?
— Това е само една формалност, а, Дженъс?
Пит не се усмихна.
— Много добре. Ще се опитаме да видим къде се приземява този кораб и ще те подготвим за Еритро.
Тридесет и шест
Среща
86.
Юджиния Инсиня каза полуучудено, полунедоволно:
— Тази сутрин Марлейна пееше. Някаква песен за „У дома, у дома, в звездите, където всички светове са весели и свободни“.
— Знам тази песен — кимна Дженар. — Бих ти я изпял, но пея фалшиво.