Но в сиво тя виждаше също така добре, както и в червено, като различаваше отсенки и нюанси, които образуваха омайващи шарки. И въпреки, че вятърът захладняваше когато светлината на Немезида се скриеше, тя не усещаше студ. Сякаш Еритро усилваше зрението й, сякаш затопляше въздуха около нея, когато беше необходимо, сякаш изцяло се грижеше за нея.
Освен това тя можеше да разговаря с Еритро. Беше решила да мисли, че клетките, от които се състоеше животът на Еритро, са иначе? Поотделно клетките бяха просто клетки, също толкова примитивни, всъщност много по-примитивни от клетките в нейното тяло — единствено взети заедно, всички прокариотни клетки образуваха един организъм, който обгръщаше планетата с милиони милиарди микроскопични взаимносвързани части, които така изпълваха и проникваха, и обгръщаха планетата, все едно че са самата планета.
Колко странно — помисли Марлейна. Сигурно преди идването на Ротор тази гигантска форма на живот никога не е знаела, че съществува друг живот, освен нея.
Не беше задължително нейните въпроси и чувства да съществуват изцяло в мислите й. Понякога Еритро се надигаше пред очите й като тънка струя сив пушек и се материализираше в подобна на привидение човешка фигура с трептящи контури. Това винаги предизвикваше усещането за движение. Марлейна не го виждаше, но беше сигурна в чувството си, че всеки миг милиони невидими клетки напускат местата си и моментално биват заместени от други. Никоя прокариотна клетка не можеше да съществува дълго извън водната си обвивка, така че всяка една присъстваше във фигурата за съвсем кратко време, но самата фигура оставаше докато пожелае, без да загубва образа си.
Еритро повече не прие формата на Оринел. Беше подразбрал, без да му се казва, че това предизвика смущение. Сега видът му беше неутрален, като понякога се променяше леко, според капризите в мислите на Марлейна. Еритро умееше да долавя тънките промени в модела на мисълта й по-добре от самата нея — реши тя и фигурата се приспособяваше като за момент заприличваше повече на някоя фигура от съзнанието й, но когато тя се опитваше да се съсредоточи и да я идентифицира, фигурата леко се преобразяваше в нещо друго. От време на време тя успяваше да долови извивката на скулата на майка си, големият нос на чичо Сийвър, отделни черти на момичетата и момчетата, които познаваше от училище.
Това беше една симфония от взаимодействие. Не толкова разговор помежду им, колкото мисловен балет, който тя не можеше да опише, нещо безкрайно успокояващо, безкрайно многообразие — отчасти променящ се вид — отчасти променяш се глас — отчасти променяща се мисъл.
Това беше разговор в толкова много измерения, че мисълта да се върне към общуване, състоящо се единствено от думи, я караше да се чувства куха, безжизнена. Нейната дарба да чете езика ка жестовете разцъфна в нещо, което никога преди това не си беше представяла. Мислите можеха да бъдат обменени много по-бързо и дълбоко, отколкото посредством грубата недодялана реч.
Еритро й обясняваше — по-скоро я изпълваше — с шокът от срещата с друг разум. Разуми. Множествено число. Един повече лесно можеше да бъде уловен. Друг свят. Друг разум. Но да се срещнеш с много разуми, трупащи се един връз друг, всеки различен, застъпващи се в малко пространство. Немислимо.
Мислите, които просмукваха съзнанието на Марлейна, както се изразяваше Еритро, можеха да бъдат изразени с думи отвлечено и недостатъчно. Тези думи бяха заливани, давени в емоциите, чувствата и невронните вибрации, които разчупваха Еритро, прегрупирайки представите.
Той беше експериментирал с различните разуми — беше ги усетил. Но не в смисъла, който хората биха вложили в тази дума, а със съвсем различен, застъпен съвсем бегло това понятие. И някои от тези разуми рухваха, разстройваха се, ставаха отблъскващи. Еритро беше престанал хаотично да усеща разуми, а издирваше такива, които ще издържат на контакта.
— И намери мен? — попита Марлейна.
— Намерих теб.
— Но защо? Защо си ме търсил — попита тя разпалено.
Фигурата потрепери и стана по-замъглена.
— Просто за да те намеря.
Това не беше отговор.
— Защо искаш да бъда с теб?
Фигурата започна да избледнява и мисълта премина съвсем бързо:
— Просто за да бъдеш с мен.
След което изчезна.
Само образът изчезна. Марлейна все още усещаше закрилата, топлата прегръдка. Но защо изчезна? Да не го беше огорчила с въпроса си?
Тя чу шум.
Лесно е да се изредят шумовете на един празен свят, тъй като не са много. Има шум от течаща вода и по-мекият стон на вятъра. Имаше шумове, които можеш да предскажеш и които самият ти предизвикваш — направената стъпка, шумоленето на дрехите ти или свистенето на дъха ти.