Това, което Марлейна чу, не спадаше към тях и тя се обърна по посока на звука. Над оголените скали вляво от нея се показа главата на мъж.
Първата й мисъл, разбира се, беше, че това е някой от Купола, който е дошъл, за да я прибере и тя усети прилив на гняв. Защо продължаваха да я търсят? От сега нататък ще откаже да носи вълнови емитер и тогава няма да имат друг начин да я намерят, освен ако не търсят напосоки.
Но лицето не й беше познато, а беше сигурна, че вече е виждала всички от Купола. Може да не знаеше имената им или нещо за тях, но когато срещнеше някой от Купола, щеше да познае лицето му.
Не беше виждала това непознато лице в Купола.
Очите му се бяха вторачили в нея. Устата беше леко отворена сякаш човекът дишаше тежко. А след това този някой прехвърли възвишението и се затича към нея.
Тя се обърна към него — протекцията, която усещаше около себе си, беше силна. Не изпитваше страх.
Той спря на десет крачки, вторачен в нея, приведен напред сякаш бе достигнал непреодолима бариера, което му пречеше да продължи.
Накрая, той каза със сподавен глас:
— Роузан!
89.
Марлейна го наблюдаваше внимателно. Микродвиженията му бяха нетърпеливи и излъчваха чувство за собственост: притежание, близост, моя, моя, моя.
Тя направи крачка назад. Как беше възможно това? Защо той…
Някакъв избледнял спомен за холоизображение, което беше видяла веднъж като малка…
Накрая тя не можеше повече да отрича. Колкото и невъзможно да звучеше, колкото и невероятно…
Тя се сгуши в защитната завивка и каза:
— Татко?
Той се втурна към нея, сякаш искаше да я сграбчи в прегръдките си и тя отново отстъпи назад. Той спря, олюля се и сложи ръка на челото си, сякаш за да пропъди замайването.
— Марлейн, — каза той — Исках да кажа Марлейн.
Марлейна забеляза, че го произнесе неправилно. Две срички. Но това беше нормално. Откъде можеше той да знае?
Появи се още един човек и застана до него. Той беше с черна права коса, широко лице, тесни очи и жълтеникав тен. Марлейна никога не беше виждала човек с подобни черти. Тя зяпна и трябваше да направи усилие да си затвори устата.
Вторият човек каза на първия с мек и недоверчив глас:
— Това ли е дъщеря ти, Фишър?
Марлейна се ококори. Фишър! Значи това беше баща й.
Баща й не отмести поглед от нея.
— Да.
Другият продължи с още по-мек глас:
— При първото раздаване на картите, Фишър? Идваш тук и първият човек, когото срещаш, е дъщеря ти?
Фишър сякаш направи опит да откъсне очи от дъщеря си, но не успя.
— Мисля, че да, Шао-Ли Уу, Марлейн, твоята фамилия е Фишър, нали? Майка ти е Юджиния Инсиня? Така ли е? Аз се казвам Крайл Фишър и съм твоят баща.
Той протегна ръка към нея.
Марлейна добре разбираше, че копнежът, изписан по лицето на баща й е съвсем искрен, но тя отново отстъпи назад и каза хладно:
— Как така си тук?
— Дойдох от Земята, за да те намеря. Да те намеря. След толкова години.
— Защо си искал да ме намериш? Ти си ме оставил когато съм била бебе.
— Тогава това се налагаше, но винаги съм възнамерявал да се върна за теб.
Тогава се намеси друг глас — суров и безчувствен — и каза:
— Значи си се върнал за Марлейна? За нищо друго?
Юджиния Инсиня стоеше бледа с почти безцветни устни и треперещи ръце. Зад нея стоеше Сийвър Дженар, който изглеждаше учуден, но остана по-назад. Нито един от двамата не носеше предпазен костюм.
Инсиня каза с бърз, почти истеричен глас:
— Помислих, че ще бъдат хора от някоя Колония, хора от Слънчевата Система. Помислих, че може да е някаква извънземна форма на живот. Прехвърлих всички възможности, които ми дойдоха на ум и между всички мисли, които се струпаха в главата ми, когато ми казаха, че някакъв непознат кораб за миг не ми хрумна, че Крайл Фишър може да се връща. И то за Марлейна.
— Дойдох с други и с важна мисия. Това е Шао-Ли Уу. Мой спътник. И… И…
— И се срещнахме. Минавало ли ти е през ум, че може да ме срещнеш? Или мислиш единствено за Марлейна? Каква е важната ти мисия? Да намериш Марлейна?
— Не. Това не е мисията. Просто моето желание.
— А аз?
Фишър сведе поглед.
— Дойдох за Марлейна.
— Дойде за нея? За да я вземеш?
— Мислех… — започна Фишър, но думите му заседнаха.
Шао-Ли Уу го наблюдаваше учудено. Дженар се намръщи, ядосано замислен.
Инсиня се обърна към дъщеря си:
— Марлейна, би ли отишла където и да било с този човек?