Инсиня не мислеше за значимото. Тя каза:
— Но когато беше уплашена, наистина уплашена, тя се обърна към теб, не към Крайл.
— Да.
— И ти я държа, а не Крайл.
— Да, но Юджиния, недей да търсиш в това нещо тайнствено. Тя ме познава, а не познава Крайл.
— Ти винаги ще дадеш разумно обяснение, Сийвър. Такъв си. Но аз се радвам, че се е обърнала към теб. Той не я заслужава.
— Съгласен съм. Той не я заслужава. А сега, моля те, Юджиния, престани. Крайл си заминава. Никога няма да се върне. Видя дъщеря си. Видя как тя предложи начин да бъде спасена Земята. Аз не го виня за това и ти не би трябвало да го виниш. Така че, ако нямаш нищо против, ще сменя темата. Знаеш ли, че Рене Д’Обисон заминава с тях?
— Да. Всички говорят за това. Някак си не ми липсва. Никога не съм намирала, че харесва Марлейна.
— Същото може да се каже и за теб понякога. Това е голямо нещо за Рене. След като разбра, че така наречената Епидемия на Еритро не е достойно поле за изследване, работата й тук бе разбита, но на Земята тя може да представи съвременните мозъчни скенери и да води чудесен професионален живот.
— Добре. Радвам се за нея.
— Но Шао-Ли Уу ще се върне. Много умен човек. Всъщност неговият мозък подаде решението. Знаеш ли, сигурен съм, че когато се върне, за да работи над Ефекта на Отблъскването, истинското му желание ще бъде да остане на Еритро. Организмът Еритро го е избрал както е избрал Марлейна. А още по-странното е, че според мен е избрал и Левърет.
— Според теб на какъв принцип подбира, Сийвър?
— Имаш предвид защо взима Шао-Ли Уу, а не Крайл? Защо взима Левърет, а не мен?
— Е, разбирам, че Шао-Ли Уу е много по-умен човек от Крайл, но, Сийвър, ти си много по-добър от Левърет. Не че бих искала да те загубя.
— Благодаря. Предполагам, че организмът на Еритро има свои собствени критерии. Дори мисля, че имам някаква представа какви може да са те.
— Наистина ли?
— Да. Когато сондираха съзнанието ми, това означаваше, че самият организъм Еритро влиза в нас чрез Марлейна. Предполагам, че съм се докоснал до мислите му. Не съзнателно, разбира се, но когато всичко свърши, аз сякаш знаех неща, които преди това не знаех. Марлейна има особен талант, който й дава възможност да общува с организма, както и той да използва мозъка й като сонда за други мозъци, но според мен, това е чисто практическо преимущество. Той я е избрал заради нещо по-необикновено.
— Какво може да е то?
— Представи си, Юджиния, че си конец. Как би се почувствала, ако внезапно и най-неочаквано видиш парче връв? Представи си, че си кръг. Как би се почувствала, ако срещнеш шарена сфера? Еритро познава само един вид разум — своя собствен. Той е огромен, но толкова скучен. Той е това, което е, само защото е изграден от билиони и билиони клетъчни единици, хлабаво свързани помежду си.
Тогава той срещнал човешките мозъци, в които клетъчните единици са сравнително малко на брой, но с огромен брой връзки помежду им — безкрайна сложност. Връв вместо конец. Трябва да е бил завладян от съвършената му красота. Трябва да е сметнал, че мозъкът на Марлейна е най-красив от всички. Затова се е спрял на нея. Ти не би ли направила същото, ако имаше възможност да се сдобиеш с оригинален Рембранд или Ван Гог? Затова я е защитавал така страстно. Ти не би ли защитавала едно велико произведение на изкуството? И въпреки това се изложи на риск в името на човечеството. Беше тежко за Марлейна, но доста благородно от страна на организма.
Както и да е, това е моята теория за организма на Еритро. Смятам, че е познавал не изкуството, колекционер на красиви съзнания.
Инсиня се засмя.
— По този признак излиза, че Шао-Ли Уу и Левърет имат много красиво съзнание.
— Според Еритро сигурно е така. И той ще продължи да колекционира, когато пристигнат учените от Земята. Накрая сигурно ще събере група хора, различни от останалите. Групата на Еритро. Може би ще им помогне да си намерят нов дом в Космоса и накрая в Галактиката, може би ще има два вида светове — световете на земляните и световете на по-способните пионери, истинските косможители. Чудя се какво ще излезе от това. Бъдещето положително ще е в техни ръце. Донякъде съжалявам за това.
— Не говори за това — каза настоятелно Юджиния. — Остави хората на бъдещето да се справят с него каквото дойде. В момента ние с теб сме човешки същества, съдещи един за друг по човешки стандарти.
Дженар се усмихна радостно и приятното му обикновено лице се озари.