— Трябваше да му кажеш, че съм още дете и че никой не слуша какво приказват децата. Щеше да ти повярва.
Инсиня не обърна внимание на това. Може би е по-добре да мълчи, за да избегне истината.
— Наистина ли мислиш, че Земята ще бъде унищожена?
— Да. Когато говориш за Земята, понякога казваш: „Бедната Земя“. Почти винаги казваш „Бедната Земя“.
Инсиня почувствува, че се изчервява. Наистина ли говореше така за Земята? Тя каза:
— И защо не? Тя е пренаселена, изразходвана, пълна с омраза и глад и страдание. Съжалявам я. Бедната Земя.
— Не, мамо. Не го казваш по същия начин. Когато го казваш…
Марлейна търсеше подходящи думи и вдигна ръка, сякаш пръстите й се опитват да уловят нещо, което е съвсем близо, но не могат да докоснат.
— Е, Марлейна?
— Знам какво искам да кажа, но не мога да го формулирам.
— Опитай се. Трябва да знам.
— От начина, по който го казваш, разбирам, че се чувствуваш виновна — като че ли е по твоя вина.
— Защо? Какво мислиш, че съм направила?
— Веднъж те чух да го казваш, когато беше в остъклената стая. Ти погледна Немезида и тогава ми се стори, че тя е причината. Попитах компютъра какво означава „Немезида“ и той ми каза. Това е нещо, което неумолимо руши, нещо, което носи възмездие.
— Но не това беше причината да я кръстя така, — извика Инсиня.
— Ти си я нарекла така, — каза Марлейна тихо и неумолимо.
Това престана да бъде тайна от деня, в който напуснаха Слънчевата Система. Инсиня беше призната за откривател и кръстник на Немезида.
— Именно защото аз я кръстих, знам, че не това беше причината.
— Тогава защо се чувствуваш виновна, мамо?
(Мълчи, ако не искаш да кажеш истината.)
Накрая Инсиня каза:
— Как мислиш, че ще бъде унищожена Земята?
— Не знам, но мисля, че ти знаеш.
— Не можем да се разберем, Марлейна, нека да оставим това засега. Искам само да ми обещаеш, че няма да говориш за това с никого — нито за баща си, нито за тази глупост за унищожаването на Земята.
— Разбира се, че няма, щом не искаш, но това за унищожаването на Земята не е глупост.
— Аз казвам, че е. Ще го определим като глупост.
Марлейна кимна.
— Мисля да отида в остъклената стая да погледам малко, — каза тя с привидно безразличие. — После ще си легна.
— Добре. — Инсиня я проследи с поглед.
Виновна, мислеше си тя. Аз се чувствувам виновна. Ясно е, сякаш е изписано с ярки цветове на лицето ми. Всеки, който ме погледне, може да го види.
Не, не всеки. Само Марлейна. Тя има дарба да вижда тези неща.
В Марлейна трябваше да има нещо, което да компенсира всичко останало. Това, че е интелигентна, не беше достатъчно, затова притежаваше дарбата да чете израза, интонацията и разни незабележими движения на тялото, така че нищо не можеше да се скрие от нея.
Откога пазеше в тайна това опасно качество? От колко време знаеше, че го притежава? Дали щеше да се засили с възрастта? Защо му позволяваше да се прояви сега, да надникне иззад завесата, зад която го беше крила и да го използува срещу майка си?
Дали защото Оринел я беше отблъснал, окончателно и категорично, с онова, което бе прозряла в поведението му? Дали не си връща за болката без да я интересува кого ще нарани?
Виновна, помисли Инсиня. Защо да не се чувствува виновна? Всичко стана по моя вина. Трябваше да го разбера в началото, в момента, в който направих откритието, но не исках.
Шест
Приближаване
11.
Кога разбра? Дали в момента, когато кръсти звездата Немезида? Дали беше почувствувала какво представлява тя и какво означава, и несъзнателно й беше дала подходящо име?
Когато за първи път забеляза звездата, единственото важно нещо беше, че я е открила. Тя не мислеше за нищо друго, освен за безсмъртието. Това беше нейната звезда. Звездата на Инсиня. Изкушаваше се да я нарече така. Това звучеше прекрасно, дори когато го отхвърли неохотно, с неискрена вътрешна гримаса на фалшива скромност. Колко ужасно щеше да се чувствува сега, ако на времето се беше хванала в този капан.
След откритието дойде шокът от настояването на Пит да го запазят в тайна, а после трескавото приготовление за Отпътуването. (Дали някой ден в учебниците по история щяха да го нарекат така? Отпътуването? С главна буква?)
А после, след Отпътуването, в продължение на две години корабът постоянно преминаваше в хиперпространството и обратно в пространството — и безкрайните изчисления, свързани с този хиперпространствен метод, изискваха постоянно добавяне на нови астрономически данни, което се извършваше под нейно ръководство. Само плътността и съставът на междузвездната материя…