Той се обърна към Гаранд и гневно изрече:
— Нещата вървяха толкова зле, че се превърнах в пълен загубеняк. Мисълта че се провалих ме съкруши.
Уайлър седеше срещу Фишър на масата в претрупаната с вещи стая и си люлееше на задните крака на стола си, но внимателно се държеше за масата да не падне.
— Крайл, от Управлението не могат да си позволяват любезности, но не са и напълно безчувствени. Те съжаляват, че трябва да се отнасят с теб така, но се налага. И аз съжалявам, че съм нагърбен с тази работа, но се налага. Загрижени сме, че ти не успя и че не ни донесе нищо. Ако Ротор не беше заминал, можехме да считаме, че не е имало какво да ни донесеш. Но те заминаха. Те притежаваха хиперпространствения метод и въпреки това ти не ни донесе нищо.
— Знам.
— Но това не означава, че искаме да те изхвърлим или да се отървем от теб. Надяваме се, че все още можем да те използуваме. Така че аз трябва да разбера дали твоят неуспех е истински.
— Какво искаш да кажеш?
— Трябва да мога да им кажа, че неуспехът ти не се дължи на лична слабост. В края на краищата ти се ожени за роторианка. Хубава ли беше? Обичаше ли я?
Фишър изръмжа.
— Искаш да кажеш, дали от любов към една роторианка, нарочно прикривам Ротор и им помагам да пазят тайната си.
— Е, — Уайлър остана равнодушен. — Така ли е?
— Как можеш да си помислиш такова нещо? Ако бях решил да стана роторианец, щях да замина с тях. Щях да изчезна в пространството и вие никога нямаше да ме откриете. Но не го направих. Напуснах Ротор и се върнах на Земята, въпреки че знаех, че провалът ми може да ми струва кариерата.
— Оценяваме твоята лоялност.
— Тя е по-голяма, отколкото предполагаш.
— Оценяваме факта, че може би си обичал жена си и че заради дълга си е трябвало да я напуснеш. Това би било в твоя полза, ако бяхме сигурни…
— Не толкова жена си, колкото дъщеря си.
Уайлър замислено погледна към Фишър.
— Знаем, че имаш дъщеря на една година. При тези обстоятелства май не е трябвало да имаш дете.
— Съгласен съм. Но не мога да се държа като добре смазан робот. Понякога нещата се случват против нашите желания. А щом детето се роди и бях с нея една година…
— Обяснимо е, но е било САМО една година. Едва ли е била достатъчна да се създаде връзка…
Фишър се намръщи.
— Може да мислиш, че е обяснимо, но не можеш да си го обясниш.
— Тогава ти ми го обясни. Ще се опитам да разбера.
— Това беше сестра ми, разбираш ли? Малката ми сестра.
Уайлър кимна.
— Спомената е в комп-досието ти. Мисля че беше Роза.
— Роузан. Тя почина преди осем години по време на бунтовете в Сан Франциско. Беше само на седемнадесет години.
— Съжалявам.
— Не участвуваше на ничия страна. Беше един от невинните наблюдатели, а вероятността някой от тях да пострада беше по-голяма, отколкото някой от подстрекателите и полицията. Поне намерихме тялото й и можах да го кремирам.
Уайлър мълчеше смутено. Накрая Фишър каза:
— Тя беше само на седемнадесет години. Родителите ни умряха, — той махна с ръка, като че ли не желае да говори за това, — когато тя беше на четири години, а аз бях на четиринадесет. Работех след училище и се грижех да бъде сита, облечена и доволна, дори аз да не бях. Сам се научих да правя програми — не че това ми носеше достатъчно пари — и когато беше на седемнадесет години и на никого не беше сторила зло, когато дори не знаеше за какво са тези сражения и викове, тя просто не е могла да избяга…
— Разбирам защо си постъпил доброволец за Ротор.
— Да. Две години бях като вцепенен. Започнах работа в Управлението, за да не мисля за нея, а и защото мислех, че работата ще бъде опасна. По едно време исках да умра — и ако можех, междувременно да направя нещо полезно. Когато се разглеждаше въпросът да се изпрати агент на Ротор аз се кандидатирах. Исках да се махна от Земята.
— А сега се върна. Съжаляваш ли?
— Да, малко, но Ротор ме задушаваше. Въпреки всичките й недостатъци, на Земята има ПРОСТОР. Само ако беше видял Роузан, Гаранд. Не можеш да си я представиш. Не беше хубава, но имаше такива очи…
Погледът на Фишър беше зареян в миналото, между веждите му се появи лека бръчка, сякаш се взираше, за да го види по-ясно.
— Красиви очи, но страшни. Никога не можех да срещна погледа й без да се почувствувам неловко. Тя виждаше направо в теб, ако разбираш какво искам да кажа.
— Не разбирам, — каза Уайлър.
Фишър не обърна внимание на думите му.
— Винаги знаеше дали лъжеш или криеш истината. Дори да мълчиш, тя разбираше какво не е наред.