— Разбира се, че слизаме. На Еритро имаме един добър базов Купол и ти знаеш това.
— Да, но той не е предназначен за нас, а за някакви си учени. Аз говоря за НАС. Те не ни позволяват да слизаме долу.
— След време ще ни позволят — каза весело Оринел.
— Да, когато остарея. Или когато умра.
— Нещата не са чак толкова лоши. Както и да е. Излез оттук и зарадвай майка си. Аз не мога да остана. Имам работа. Долорет…
Марлейна усети бръмчене в ушите си и не успя да чуе какво точно каза Оринел. Достатъчно беше, че чу — Долорет!
Тя МРАЗЕШЕ Долорет, която беше висока и… и ПРАЗНОГЛАВА.
Но какво от това? Оринел се въртеше около нея и само като го погледнеше, Марлейна знаеше точно какво изпитва той към Долорет. А сега го бяха изпратили да я намери и той само си губеше времето. Тя виждаше, че той си го мисли и също така виждаше с какво нетърпение чака да се върне при тази… тази Долорет. (Защо винаги виждаше тези неща? Понякога тона беше толкова ужасно.)
Изведнъж Марлейна поиска да го нарани, да му каже нещо, което да му причини болка, някаква истина. Не искаше да го лъже.
— Ние никога няма да се върнем в Слънчевата Система. Аз ЗНАМ защо — изрече тя.
— И защо?
Марлейна се колебаеше дали да отговори и той добави:
— Тайна ли е?
Марлейна се усети. Не трябваше да казва това. Тя смотолеви:
— Не искам да ти кажа. Не би трябвало да го знам.
И все пак тя ИСКАШЕ да му каже. В този момент тя искаше ВСИЧКИ да се чувствуват зле.
— На мен, обаче, ще кажеш, нали? Ние сме приятели.
— Така ли? — попита тя. — Добре, ще ти кажа. Няма никога да се върнем, защото Земята ще бъде унищожена.
Оринел не реагира както тя очакваше. Той се разсмя високо. Когато се успокои, тя го изгледа възмутено.
— Марлейна, къде чу това? Ти си гледала филми на ужасите.
— НЕ СЪМ!
— Но какво те накара да кажеш такова нещо?
— Защото знам. Виждам. От това, което хората казват, но не изказват и което правят, но не знаят, че правят. И от неща, които компютърът ми казва, когато му задам правилния въпрос.
— И какви неща ти казва той?
— Няма да ти кажа.
— А възможно ли е… има ли СЪВСЕМ малка възможност, — и той показа с два пръста близо един до друг, — да си въобразяваш тези неща?
— Не, не е възможно. Земята няма да бъде унищожена веднага, може би не и след хиляди години, но тя ще бъде унищожена. — Тя кимна сериозно, лицето й беше напрегнато. — И нищо не може да предотврати това.
Марлейна се обърна и се отдалечи. Тя се сърдеше на Оринел, че се съмнява в думите й. Не, не затова. Имаше нещо друго. Той мислеше, че тя не е с всичкия си. И ето резултата. Тя беше казала твърде много, а не беше спечелила нищо. ВСИЧКО се обърка.
Оринел втренчено гледаше след нея. Усмивката беше замръзнала на момчешки хубавото му лице и някакво безпокойство го беше накарало да сбърчи вежди.
2.
По време на пътуването до Немезида и дългия престой след пристигането, Юджиния Инсиня беше достигнала средна възраст. Тя често си напомняше: Това е за цял живот; и за живота на нашите деца в неизвестното бъдеще.
Тази мисъл винаги я подтискаше.
Защо? Тя беше разбрала, че това е неизбежното следствие на всичко, което беше станало от момента, в който Ротор напусна Слънчевата Система. Всички на Ротор — до един останали доброволно — го бяха разбрали. Тези, които нямаха смелостта за вечна раздяла, бяха напуснали Ротор преди отпътуването и измежду тях…
Юджиния Инсиня не довърши мисълта си. Тя често я спохождаше и Юджиния се стараеше никога да не я довършва.
Сега те бяха тук, на Ротор, но това ли беше техният дом? Той беше дом за Марлейна, която не познаваше друг. А за нея, за Юджиния? „У дома“ бяха Земята и Луната, Слънцето и Марс, и всички планети, които съпътствуваха човечеството в неговата история и праистория. Те съпътствуваха живота от самото му начало. Тази мисъл, че Ротор не е „у дома“, не я напускаше и сега.
Все пак тя беше прекарала първите двадесет и осем години от живота си в Слънчевата Система и беше работила по дипломната си работа на самата Земя в продължение на две години.
Беше странно, че от време на време я спохожда мисълта за Земята. Тя не й беше харесала. Не й харесаха внезапните промени във времето, раните върху земята и замърсеният океан. Тя се завърна на Ротор с огромно облекчение и с нов съпруг, на когото се опита да дари своя малък мил въртящ се свят — да направи подредения му уют така приятен за него, както беше за нея, родената там.
Но той забелязваше единствено, че Ротор е малък. „За шест месеца ти втръсва,“ беше казал той.
Самата тя не успя да задържи интереса му по-дълго. Какво да се прави…