Девет
Еритро
16.
Понякога, все по-рядко с течение на времето, (поне така му се струваше) Дженъс Пит намираше време да се облегне в стола си, да се уедини мълчаливо и просто да се отпусне. Това бяха мигове, в които не беше нужно да дава заповеди, да приема информация, да взима неотложни решения, да посещава ферми, да прави инспекции, да прониква в космоса, да се среща с хора, да изслушва, да възпира някого, да насърчава…
И винаги в такива моменти Пит си позволяваше крайния лукс, който изискваше най-малко усилия — самосъжалението.
Въпреки това не би заменил работата си за нищо друго. Беше отдал целия си живот, за да стане Губернатор, защото считаше, че никой не би могъл да управлява Ротор като него; и сега, след като вече беше Губернатор, продължаваше да мисли така.
Но защо не можеше да намери поне един сред всичките глупаци на Ротор, който да притежава неговата далновидност. От Отпътуването бяха изминали четиринадесет години, но все още никой не можеше да види неизбежното, дори след като той подробно им го беше обяснил.
Някой ден, вероятно скоро, някой в Слънчевата Система ще открие хиперпространствения метод, както това направиха специалистите по хиперпространството на Ротор — може би дори в по-сполучлива форма. Някой ден човечеството, стотиците и хилядите му Колонии, милиони и милиарди хора ще отпътуват към Галактиката, за да я завладеят и това ще бъдат жестоки времена.
Галактиката наистина е огромна. Колко пъти беше чувал това? А отвъд нея има други Галактики. Но човечеството няма да се разпръсне равномерно. Винаги, винаги ще има звездни системи, които по някаква причина ще са по-добри от други и за които хората ще се карат и бият. Ако съществуват десет звездни системи и десет колонизиращи групи хора, всички те ще се отправят към една единствена звездна система.
Рано или късно ще открият Немезида и колонизаторите ще пристигнат. Как ще оцелее Ротор тогава?
Само ако има колкото е възможно повече време, ако създаде една силна цивилизация и ако се разрасне значително. Ако има достатъчно време, ще може да разшири властта си над няколко близки звезди. Ако не, достатъчна ще е само Немезида — но тя трябва да стане непревземаема.
Пит не мечтаеше за завладяване на Вселената, нито за завладяването на каквото и да било. Той искаше да има един остров на спокойствие и сигурност, когато Галактиката пламне в хаоса на противоречиви амбиции.
Но единствен той виждаше тези неща. Единствено той носеше тяхното бреме. Можеше да живее още четвърт век и да остане на власт през цялото това време като Губернатор или като опитен държавник с решаващо влияние. Но накрая ще умре — на кого ще завещае тогава далновидността си?
Пит беше обзет от пристъп на самосъжаление. Толкова години се беше трудил и щеше да се труди още много години, но никой не го оценяваше истински. А така или иначе, всичко щеше да свърши. Защото Идеята щеше да бъде удавена в океана на посредствеността, който непрестанно плискаше глезените на малкото хора, които виждаха напред в бъдещето.
Бяха изминали четиринадесет години от Отпътуването, но не беше се случвало да бъде спокоен и уверен в бъдещето. Всяка нощ си лягаше със страх, че преди разсъмване ще го събудят с новината, че е пристигнала друга колония — че Немезида е НАМЕРЕНА.
Ден след ден, част от него, не обръщаше внимание на неотложните въпроси на дневен ред, а се ослушваше — ослушваше се за тези фатални думи.
След четиринадесет години те все още не бяха в безопасност. Беше построена още една Колония — Нови Ротор. На него живееха хора, но това беше един нов свят. Както се казва — още миришеше на боя. Строяха се и други три Колонии. Скоро — вероятно след по-малко от десет години — броят на Колониите в процес на изграждане щеше да нарасне и те щяха да получат най-стария завет: Плодете се и се множете!
Като се има предвид положението на Земята и фактът, че на всяка Колония има място за ограничено количество хора и няма възможност за разрастване, раждаемостта винаги е била под строг контрол. Там неизменните закони на аритметиката се сблъскваха с непреодолимата сила на инстинкта в полза на аритметиката. Но с увеличаване броя на Колониите, щеше да дойде време, когато щеше да изникне нуждата от хора, от много хора и импулсът им да се размножават щеше да получи пълна свобода.
Разбира се това щеше да бъде временно. Колкото и да са Колониите, те без усилие могат да бъдат запълнени от едно население, което лесно ще се удвоява на всеки тридесет и пет години, дори по-малко. И когато настъпи денят, в който прирастът на населението надмине темпото, с което се създават Колонии, може да се окаже по-трудно да напъхат духа обратно в бутилката, отколкото е било да го освободят.