— Благодаря ти, че ме прие толкова бързо, Дженъс, — каза тя.
Пит натисна „пауза“ на компютъра си и се облегна назад, като си наложи да изглежда спокоен.
— Хайде, — каза той. — Между нас няма формалности. Познаваме се отдавна.
— И сме преживели много неща заедно, — каза Инсиня.
— Така е. Как е дъщеря ти?
— Впрочем, именно заради нея идвам. Включено ли е защитното поле?
Пит повдигна вежди.
— Защо е необходимо? Какво има да крием и от кого?
Самият въпрос го накара да осъзнае странното положение, в което се намираше Ротор.
Практически Ротор беше сам във Вселената. Слънчевата Система беше на повече от две светлинни години оттук и може би не съществуваха други светове населени с разумни същества на стотици, дори на милиарди светлинни години разстояние. Въпреки че роторианците понякога се чувствуваха самотни, те бяха изцяло освободени от страх от вмешателство отвън. Е, почти изцяло, помисли си Пит.
— Знаеш какво имаме да крием, — каза Инсиня. — Ти си този, който винаги е държал на секретността.
Пит включи защитното поле и каза:
— Пак ли ще говорим за това? Моля те, Юджиния, този въпрос е решен. Той беше решен още преди четиринадесет години, когато отпътувахме. Знам, че от време на време мислиш за това.
— Мисля за това? И защо не? Това е МОЯТА звезда. — Тя махна с ръка, като че да посочи Немезида. — Тя е МОЯ отговорност.
Пит стисна устни. Необходимо ли е пак да говорим за всичко това, си мислеше той. На глас каза:
— Защитени сме. Сега, какво те безпокои?
— Марлейна. Дъщеря ми. По някакъв начин тя е разбрала.
— Какво е разбрала?
— За Немезида и Слънчевата Система.
— Откъде би могла да разбере? Освен ако не си и казала?
Инсиня разпери ръце безпомощно.
— Разбира се, че не съм й казала, но това не е необходимо. Не знам как, но Марлейна сякаш чува и вижда всичко. И от това, което чува и вижда, тя проумява нещата. Винаги е можела да го прави, но през последната година това много се засили.
— Значи налучква и понякога успява да отгатне истината. Кажи й, че греши и се погрижи да не говори за това.
— Но тя вече е казала на един младеж, който дойде да ми каже. Така узнах. Оринел Пампас. Той е приятел на семейството.
— А, да. Познавам го бегло. Просто му кажи да не слуша измислиците на едно малко момиче.
— Тя не е малка. На петнадесет години е.
— За него е малка, уверявам те. Казах ти, че го познавам. Имам чувството, че е минал пубертета и си спомням, че когато аз бях на неговите години, петнадесетгодишните момичета не ме интересуваха, особено ако бяха…
— Разбирам, — каза Инсиня с горчивина. — Особено ако са ниски, пълни и обикновени. А това, че е много интелигентна, не е ли от значение?
— За теб и за мен? Разбира се. За Оринел — разбира се, че не. Ако е необходимо, аз ще говоря с момчето. Ти говори с Марлейна. Кажи й, че тази мисъл е абсурдна, че не е истина и че тя не трябва да разказва обезпокоителни измислици.
— Ами ако е ИСТИНА?
— Не става въпрос за това. Виж, Юджиния, аз и ти сме прикривали тази вероятност години наред и би било по-добре да продължаваме да я крием. Ако се разчуе, тя ще бъде преувеличена и това ще предизвика буря от чувства и то напразно. Това само ще отвлече вниманието ни от делото, с което се захванахме след като напуснахме Слънчевата Система и което ще продължи да занимава цели поколения.
Тя го погледна изумена.
— Наистина ли не изпитваш нищо към Слънчевата Система, към Земята, света от който произлиза човечеството?
— Напротив, Юджиния, изпълнен съм с чувства, но те са ирационални и аз не мога да им позволя да ме водят. Ние напуснахме Слънчевата Система, защото мислехме, че е настъпил моментът, когато човечеството трябва да излезе от нейните граници. Сигурен съм, че и други ще ни последват. Може вече да са тръгнали. Ние превърнахме човечеството в галактическо явление и не можем повече да ограничаваме мисленето си само в една планетна система. Нашата работа е ТУК.
Те впериха поглед един в друг и Юджиния каза с нотка на отчаяние в гласа:
— Пак ще ме убедиш. Винаги си успявал.
— Да, но догодина пак ще се наложи да те убеждавам и после по-догодина. Ти не се предаваш лесно, Юджиния, и ме изморяваш. Един път трябваше да бъде достатъчен, — и той отново се обърна към компютъра.
Две
Немезида
4.
За пръв път бяха разговаряли преди шестнадесет години, през 2220 г., онази вълнуваща година, в която възможностите на Галактиката се разкриха пред тях. Тогава Дженъс Пит беше с тъмнокестенява коса и все още не беше Губернатор на Ротор, въпреки че всички гледаха на него като на многообещаващ човек. Тогава той оглавяваше Отдела за Изследване и Търговия и Космическата Сонда влизаше в задълженията му, и до голяма степен беше резултат от неговия труд.