— Сбогом, лека нощ, Странджа!
— Добро веселие!
И дружината изчезна из кръчмата.
Скоро из улицата екна задружна гръмогласна песен и полека-лека се изгуби в отдалечеността на нощта.
На заранта от печалбата на снощното представление не остаяше нищо вече.
Султан Абдул Азис беше спасен.
V.
Две недели се минаха. Македонски изчезна нанякъде, без да се обади. Бръчков, който съществуваше чрез странното милосърдие на Македонски, остана из един път без средства и изложен на тая най-първа и най-жестока нужда — гладът. Пръв път, откак тъй леко беше оставил бащиния си дом, той почувствува всичката неприятност на новата си кариера, която отдалече се представяше тъй любопитна и пленителна за една млада луда глава. Два-три дена той яде на вяра у Странджата, както и Хаджият, както и Попчето, но Странджата изведнъж го свали болестта на легло и Бръчков, и Хаджият, и Попчето останаха гладни. Огнището загасна, дето весело къркаше бобът; съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавицата и дебел пласт прах ги покриваше вече. Разстройството и запустението царуваха вече в кръчмата, тъй шумна и многолюдна преди няколко време. Хаджият отиде да иска пари от някой си богаташ, както той казваше, и вече се не върна. Види се, че не беше успял нищо. Попчето го чака, сиреч гладува два дена в кръчмата, и се изгуби, за да търси щастие. Остана само Бръчков. Той се реши да гледа Странджата. Не можеше да остави таз юнашка душа — не без средства — той нямаше средства, — а без нравствено подкрепление. Странджата, който само кашляше упорито и пъшкаше, не искаше, нито можеше да кусне нещо. Това отсъствие на охота у болния беше почти една радост за Бръчков, който, като пренасяше стоически гладът, не би могъл да гледа без мъка гладуването на умиращия. И действително, лицето на Странджата от ден на ден се измахваше и добиваше смъртна бледност; очите му, избистрени и необикновено лъскави, хлътнаха ужасно, а вехтите рани по бузата му посиняха, а после потъмняха. Странджата, който беше във всичкото си съзнание, виждаше тая преданост на Бръчкова и няколко скудни сълзи течаха из очите му. Той често приказваше на Бръчкова. А приказваше само за битките в Стара планина. Спомените за тия юнашки дни правеха го да му поолекне. Той познаваше, че няма да го бъде, но търпеше гордо и чакаше смъртта като своя гостенка. Беше неутешен само, че я чака тука, а не в борбата. Понякога му минуваше през ума за роднините. Той споменуваше нещо за тях и пак подкачаше за хъшуванията си. Бръчков го слушаше с благоговение. Той приимаше като свят завет всяка дума, изскокнала из бледните уста на стария герой, който захвана вече по-рядко да хорати, а повече да страда, защото болестта му напредваше безжалостно. Бръчков висеше над главата му.
— Юначе — каза му еднаж Странджата, — благодаря ти… благодаря… че не ме остави. Ще умра при българин и ще има кой да ми затвори очите… А това е добро на чужда земя. О, отечество!…
— Не се вълнувай! — прошушна тихо Бръчков. — Бъде спокоен, моля те!
— Благодаря ти, благодаря ти, братко мой! Ази скоро ще си ида: няма да ме има вече.
— Не, твоето име ще остане славно. Ти си един герой.
— Ах, Бръчков!
— Ти си честит поне, че ако умреш, умираш с тия славни резки по челото и с тия хубави възпоминания в сърцето… България няма да забрави своите храбри синове.
Странджата се просълзи. Простря костеливите си ръце и стисна силно Бръчковата ръка. Сладко му беше да чува тия утешителни думи, когато надеждата го оставяше.
— Виж, Бръчков! — поде той пак, като хвърли разсеян поглед. — Как да ти се отплатя? Аз нямам нищо. Нищо, нищо нямам… освен едни паници — те не струват нищо. Нямам нищо какво да ти оставя за спомен.
— Твоя пример.
— Да, имам една връзка там, в дъното на ковчега. Една връзка от дълго време турена. Там съм скрил две много скъпи неща. Нека бъдат и за тебе скъпи, Бръчков! А де са моите другари? Де Македонски? Де Хаджият?… Юначе, иди извади ги, да ги видя пак, преди да умра… Ах, сладка е смъртта за отечеството!…
Бръчков стана полека; отвори ковчега и взе да вади едно по едно нещата, които съдържаше. Най-после извади из дъното една връзка, в която бяха увити някои меки неща. Той предпазливо развърза кърпата и измъкна една хартия и една дрипа. Хартията беше мемоарът, издаден на 1867 година от Революционния комитет. Дрипата беше къс от вето знаме; на него бяха останали само думите „…или смърт!“.
Величествени документи.
Бръчков цял потрепера.
Странджата се повдигна, посегна и каза:
— Дай, Бръчков!
И като ги пое, той ги целуна. После каза със слаб и пресекнат глас: