— Вземи това от мене! Помни Странджата! Умри за България!…
След два дена умря.
Бръчков му затвори очите. Продаде му съдовете и стъклата, та плати за погребението му. Само един Бръчков го изпроводи до гроба.
Тъй свършваха тогава предтечите на зорницата на българското освобождение.
VI.
Бръчков се скиташе из Браила. От прежните си познайници той намери само Хаджият. Той нощуваше в колибката на един тухлар. Прибраха и Бръчкова. Хаджият работеше на пристанището дене: нощем идеше да разделя хляба с Бръчкова. Но не винаги Хаджият можеше да получи работа, сиреч хляб. Работата зимно време е твърде слаба на скелята. Тогава гладуваха и двамата.
Защо не пишеш на баща си да ти прати пари? — попита го най-после Хаджият. — Все така ли ще гладуваш?
Бръчков се начумери.
— На баща си не смея да пиша и не искам да му се моля.
— Защо?
— Не мога!
— Защо не можеш? Син му си.
— Срам ме е.
Хаджият го изгледа зачудено:
— Срам те е? А гладен по-добре ли е?
— По-добре… Аз го зарязах, без да го попитам. А сега ще ида да му кажа: тате, дай ми пари! Как? Не мога… По-добре умирам отглади…
— Какво ще правиш?
— Ще работя каквото намеря.
— А няма ли пак да се върнеш в Свищов?
— Невъзможно: аз съм вече подозрян и турците ще ме затворят. По-добре тука, на свобода.
— Но ти не си привикнал на такъв живот.
— Ще привикна… Па най-после може да се случи нещо, нещо… а аз това чакам.
Хаджият го погледна въпросително.
Бръчков се поизчерви и каза:
— Ако се организува нова чета, аз искам да мина с нея в България…
— Нова чета? Не вярвам.
— А аз в Свищов тъй слушах. Как, няма ли да се бием?
Хаджият помисли малко.
— Ако има чета нова, и аз ще вляза в нея… Кой знае, може да се състави. Казват, че Панайот щял скоро да дойде от Сърбия. Може да е за това. Ако умре челяк, бари да знае защо умира; тоя живот е скотски живот — прибави Хаджият и плюна.
— Де е Македонски?
— В Молдова. Казват, станал логофет при някой си мушиерин.
— А Попчето?
— Попчето е при един градинар: прибрал го е с условие, че на̀пролет ще му помага да садят лук. Другите, и те са на работа или гладуват като нас; такъв живот не е живот, а поразия. Магарешки живот… По-добре чета. Аз още държа оръжията си. Не ги продавам.
Изведнъж Бръчков го изгледа смаян.
— А бе колко сме били диваци! Ние гладуваме толкова дни, а пък не видим, че можем да вземем пари.
Лицето на Хаджият светна.
— От кого? — попита бързешката.
Бръчков показа на дрехите си.
— Видиш ли? Това сетре е още ново и панталоните са още добри… Купих ги, току-що да тръгна за насам: а часовникът? Вземам за тях най-малко петдесет франка.
Хаджият беше във възторг.
— Браво! А ние сме били говеда!… Тоест… аз не дръзвах да ти кажа… Да вървим, да вървим! — И като затананика песента „Не щеме ни богатство, не щеме ни пари“, той повлече Бръчкова из улиците бежешком към един нечист пазар, дето евреите купуваха и продаваха износени неща.
На заранта Бръчков дойде в съвършено друг костюм. Едно сетре, одърпано по краищата, с омазан вратник и с неизвестен цвят; едни панталони вети, изжулени по коленете, подшити с мешин на крачолите и вместо гетите едни чизми, солдатски, тежки и разкривени до безобразие. От предишния му костюм остаяше само шапката му, подарък от Знаменосеца.
Дрипав беше, но затова сит.
Двамата приятели веднага промениха начина на живението си. Хванаха си стая с две легла в един прост хотел и заобядваха в ресторанта. Те всеки ден имаха по един-двама хъшове, които обядваха на тяхна сметка. Хаджият даже плати един малък дълг на един хъш. Бръчков стана пак весел и доволен. Той даже съчини една патриотическа песен, която пееше вечер в стаята си. Когато минуваше младата слугиня на хотела, той глумеше, позакачваше я. Младостта взема връх над обезсърчаването. Изтекоха няколко весели, твърде весели дни и заедно с тях еврейските франкове.
Една вечер някой почука на вратата.
Бръчков, който пееше патриотическата си песня, прекъсна се и извика високо:
— Entrez!
Влезна съдържателят на гостилницата. Лицето му беше строго.
— Господине — каза той студено, вежливо: — Извинете, че ви прекъсвам песента…
— Нищо, нищо — издума Бръчков. — Какво желаете?
Съдържателят на гостилницата се изсмя сардонически.
— Какво може да желае един хотелджия от своите гости? Да му плащат редовно.
Бръчков погледна докачено към хотелджията:
— Че аз си плащам, господине!
— Но от една неделя нищо не сте давали. А знаете, законът е, щото на всеки два дена да се плаща.