Бръчков се смути от това възражение и после бързо каза:
— Бъди спокоен, аз ще ти платя!…
— С какво? С песни ли? Аз не виждам никакви вещи ваши тука. Извинете, господине, но вие трябва тая вечер да заплатите и за вас, и за другаря си… Знаете? Нас ни са много пъти горили, и то хора добри и дори песнопойци като вас… Това е закон, да се плаща.
Бръчков пламна от негодувание. Той бръкна в джеба на жилетката си, дето имаше само четири франка, но извади само няколко дребни пари.
И остана прехласнат…
— Двадесет и осем франка искам — каза студено хотелджият, като хвърли неподвижен и безстрастен поглед върху Бръчкова.
— Тука са ме окрали — извика той.
— Господине, туй е стара история, познавам я… Платете двадесет и осем франка?
— Нямам, какво ще платя?
Бръчков се намери в твърде трудно положение. Той инстинктивно поглеждаше из вратата дали не ще се зададе Хаджият, за да видят как да направят. Хотелджият стоеше на вратата и чакаше за отговор.
— Заплатете си.
— Нямам.
— Ще ви предам на полицията като нехранимайко. Знам ги аз българите…
Бръчков се изчерви, кръвта се издигна в лицето му и той се спусна връз хотелджият с вдигнат юмрук.
— Влашко куче! Ще ти счупя устата!
И с тия думи той стовари по рамото му железния си юмрук.
Хотелджият щеше да извика. Изведнъж из коридора се чуха бързи стъпки на човек, който тичаше буйно, и се чуха викове зловещи:
— Фок! Фок! (Пожар! Пожар!)
Беше Хаджият, който викаше от цялото си гърло и припкаше към стаята запъхтян.
Хотелджият бързо се измъкна из ръцете на Бръчкова и из стаята и бледен, без шапка, уплашен, тичаше, без да знае накъде. Той помисли, че пожар се е появило в някоя стая на хотела.
— Фок! Фок! — викаше лудо Хаджият. Всичкият двор се напълни с навалица, пришла от улиците, която се буташе и тласкаше из полумрака.
— Фок! Фок! Фок! — викаше Хаджият, като завличаше из стълбите Бръчкова за ръка. Те слязоха в двора, смесиха се със смутената навалица и несъгледани, излязоха из вратнята. — Фок! Фок! — А огън нийде нямаше…
……………………………………………………………………………………………
— Скандал, та скандал — пръв път продума Бръчков на Хаджият, когато подир половин час на един противоположен край на града бяха се спрели пред една вратичка, дето живееше един българин градинар, у когото идеха да прекарат нощта.
— Чукни пак — каза Хаджият, като се обръщаше и взираше в мрака на уличката, понеже се боеше от преследване.
— Но и отде, дявол, да ти дойде на ума, тая комедия. Знайш, аз тая нощ щях да бъда в которника: и пари нямах да платя, и влахът тупах… А… чакай, знаеш? Четири франка, дето имах в жилетката, изгубили се! А помня, че днес подиробед ги имах. Някой ме е обрал…
— Добре, че ми напомни: аз ти ги извадих, когато спеше днес.
— Ти?
— И много добре стана, а то Асланът днес се умъкнал в „Париз“1, изпил три капуцинера, изял четири куврика и гаврътнал четири рома — знаеш, не яло от три дена — и няма счупен бан в джеба… Не може да излезе… От сутринта е чакал чак до вечерта… Келнерите само го обикалят, те са като копои, подушили го, че няма пари… И като забележили, че очите му са все към вратата, поискали да заплати четири франка. Отде? Влазям тамам в това време, гледам: става скандал. Той се готви да се бие. Пращат за полицията… Всичкото кафене обърнало внимание… Гледам: тоя поразеник и тук ще оскандали и омаскари българите… Тогава помолих да чакат, да донеса четири франка, и твоите франкове…
— Много добре стори. И отърва го?
— То се знае.
— Както и мене, с друг скандал… Да, кажи ми, Хаджи, как така навреме видя, че има пожар в хотела?
— Идат да отворят… Връщах се от „Париз“ да те намеря и още при вратата чух сладкия ви разговор с хотелджията… Тогава изведнаж скроих плана. Ти видиш, че имам ум да управям една империя… Влазяй!
Вратничката се отвори и двамата герои се вмъкнаха вътре.
VII.
Беше в началото на февруари. Североизточните руски веявици разнасяха един ледовит мраз из въздуха. В една от крайните пусти улици на Браила вървеше Бръчков, бледен, умислен. Откак бяха напуснали с Хаджият хотела, те живееха на края на града, по-напред в една пуста воденица, а по-после в една никаква колиба с продънен покрив и разбити прозорци. Казах, живееха, не: те стоеха там само през втората половина на нощта. Останалото време от денонощието прекарваха по топлите кафенета, дето се занимаваха с политика и с решението на източния въпрос, за да излъжат глада. Но когато след полунощ келнерите спущаха завесите и хващаха да требят по масите на опустелите заведения, другарите със съжаление излизаха и се прибираха в студената си стая; лягаха с празен корем, със зачаткали зъби и вкочанясали крака, защото огромната кирпичена пещ, която имаха на разположението си, зееше черна и сурова срещу тях и вместо благодатна топлина дъхаше постоянно един невидим облак от студ, за което всяка заран Хаджият й отплащаше с един потоп псувни, събрани от най-затънтените влашки кръчми. Те сега се хранеха само с по едно хлебче за десет бана на два дни, което Хаджият донасяше редовно три пъти в седмицата благодарение на милосърдието на някое си хлебарче. Понякога изобретателният Хаджия умееше да изпроси в кафенето по една чаша топло мляко с кафе за себе си и за Бръчкова. Даже играеше на книги и изкусно крадеше в играта като Македонски. Печалбата (защото той винаги печелеше) употребяваше за тютюн и за помощ на другите голаци българи. Бръчков, толкоз самолюбив, колкото и гол, не можеше нищо да си проси сам. Два пъти беше писал писмо до баща си за пари по настояването на Хаджият и все го беше драл с ожесточение. Скитанията и нуждите не бяха успели още да убият в душата му гордостта, уви, благородна и прекрасна в щастието, но безсилна срещу зимните ветрове и въртенията на глада.