Но сега той вървеше умислен.
Хаджият от две дена беше арестуван, вероятно за случката в хотела. Прочее от два дена Бръчков не беше ял нищо.
Той сега носеше десетина екземпляра от поемата си, която намери почти небутната в една българска лавка, за да ги продаде на някои богати българи. Това му беше съветвал още по-преди Хаджият. Той едвам сега пристана. Нуждата го накара да употреби това последно средство, да не умре от глад. Страшно се възмущаваше человеческата му природа от тоя начин на просене, начин, почтен и унизителен в същото време. Навремени той се спираше, готов да се върне дома си и да захвърли книгите. Но пак тръгваше. „Не — казваше си, — постъпката ми не е ни безчестна, ни неуместна. Ще бъде глупаво да умра от глад като едно куче, когато мога по тоя начин да се спася привременно… а знам, че все има нещо в мене… все ще бъда полезен в нещо; па после не искам милостиня никому… Нито пък крам, та да ме е срам. Продавам си книгата, както друг продава платното си, както работникът продава труда си…“ Той си спомни, че не преди много няколко младежи в едно кафене бяха похвалили поемата му — това беше една блажена минута за него, — а богатият българин Х. беше го попитал де може да си купи творението му, за което се отзова много ласкаво. Боже мой! Толкова хора има, които ценят изкуството и поезията!… Има и патриоти, има и толкова богати… Какво им струва, ако дадат един франк на един българин за книгата му?… Това няма да ги разсипе. Те плащат само франк за кафе-капуцинер, що пият утром в кафенето. А той с тоя франк ще живее четири дена, може би и неделя. Най-после българска книга, нова, вика се… Що да я не купят? „Глупав съм наистина — каза си той. — Защо се срамувам! По-добре ли е да крам?“ С тия мисли Бръчков се насърчаваше и отиваше навътре в града.
Но той се лъжеше сам. Един друг глас се обаждаше в него — гласът на унижената гордост и на самолюбието. Той чувствуваше, без да иска да се признае, че извършва един цял подвиг; че това е едно унижение, една чиста милостиня, искана в замяна на книгата му, която никому не трябва. Той си въобрази благосклонния или съжалителния, или презрителния поглед, все едно, на спасителя си и студен пот протече по челото му.
На тоя миг кражбата му се видя предпочтителна!
Но ако да знаеше да краде!
А между това трети един глас, страшен, могъществен, свиреп, се обади в него. То беше гласът на глада, който не слуша никакви резони, не разбира от никаква логика.
Бръчков сбърчи челото си, изкриви си неприятно устата, почеса се яростно в тила, помисли малко, бледен, разтреперан, променен, и изпусна из зъбите си един глух, неясен и протегнат звук.
И тръгна напред.
Замина бързо край градската градина, сега печална, гола и пуста; мина няколко тесни улици, в които върволякът се умножаваше; мина край лавките, край кръчмите, край ханищата, без да се обърне, без да погледне, без да види нещо, и излезе на улицата, дето бяха магазините на търговците.
На пиацата беше вече голямо движение. При всичката лютост на студа интересите на търговците бяха оживили тая част на града. Бръчков инстинктивно се озърташе насам-нататък, дано види някои от богаташите. Но погледът му се помрачаваше, нозете му се подвиваха и по челото му рукна отново пот. Той търсеше, но в душата си желаеше да не намери тоя страшен благодетел. Било по случай, било по извънредно душевно смущение той дълго се озърта и не позна никого. Всичките лица, що срещаше взорът му, се видяха чужди и странно мили! Тогава сякаш че му падна някой тежък товар от гърба. Гладът му се изгуби и той си отдъхна, като че се избави от един страшен сън.