— По-добре! — каза си той и бързо се извърна, за да тръгне назад.
Изведнаж срещу него се зададе богаташът Х., който му беше изказал такова съчувствие по-преди. Бръчков потръпна. Той се спря за един миг в нерешителност, като че се готви да бяга; после тупна с крак и избъбра: „Нека!“
И отиде насреща на богаташа, като отделяше с другата си ръка един екземпляр от поемата.
Богаташът Х., увит в една богата шуба, беше стъпил на прага на едно казино; но като съгледа Бръчкова, който идеше и гледаше остро към него, спря се.
Бръчков приближи, поздрави, без да свали шапката си, и продума с треперлив глас и с тона на человек, когото изваждат на съд:
— Господин Х., нося ви една от моите книжки, знайте… понеже вий желаехте… то аз…
Гласът му се пресече.
Х. посегна и пое книгата. Той най-напред я разгъна на няколко места, после прегледа първата корица, дълго време се вгледва в надслова й, прегледа внимателно заднята корица и се изкашля няколко пъти. После каза:
— Хъ, хъ, тя ли е книжката на ваша милост?
— Да.
Х. пак погледна коричките, прочете нещо там, подаде книжката на Бръчкова, като си търкаше ръцете в знак, че са изстинали, и каза:
— Господин Бръчков, добро, добро… Аз да питам Еленка наша да си не е купила веке. Ако не е, то ще взема после една.
Поклони се усмихнато и влезна в казиното.
Бръчков остана като вкаменен.
Светът му се завъртя, очите му се премрежиха. Няколко минувачи грубо го тласкаха, а той се оттегляше и все стоеше насред тротоара. Той погледна поемата си, в която беше излял душата си; въз която беше бдял толкова нощи и с която се беше свързало цялото му съществувание. Тя му се видя сега тъй жалка, тъй нищожна, тъй непотребна… А себе си усети тъй малък, тъй смешен!…
Самолюбието му се разбунтува като някой опарен звяр. Гърдите му ги затикна нещо, лицето му прежълтя.
Захвърли книгите на земята и се упъти.
Той се упъти несъзнателно към Дунава.
Когато стигна на брега, запря се нерешително замаян.
Големите късове лед плуваха вече по тъмната река, помръзнала по края. Отсреща българският бряг, покрит със сняг, гледаше студено и неприветливо. В естеството владееше мрачна безнадеждност, както и в душата на Бръчкова.
Ненадейно някой глас го разбуди от пренасянето му. Той се извърна и видя Владикова.
— А, Бръчков! Що дириш тука? Да не би да искаш да провокираш Турция? — извика учителят весело и улови го за ръката.
— Боже мой! Що ти е? — подзе той, като съгледа страшната бледавина на Бръчкова.
Бръчков го погледна с безстрастен, леден поглед и нищо не продума.
— Но ти си вкочанясал; ела сам да видим какво е изпитал нашият любезен поет — и с тия думи Владиков повлече Бръчкова към ближното кафене.
Когато Бръчков изпи чая и се свести, той разказа подробно, но все развълнувано положението си.
Владиков кипна:
— Чорбаджии! Богаташи, магарета безчувствени! — развика се той, като тупаше силно по масата със запалено от гняв лице. — И ти, Бръчков, си отишъл на тях да се молиш, да те рефузасват, а не знаеш де живея! Хайде с мене, да вървим у дома… Моята къща е твоя…
— Благодаря, благодаря, Владиков — каза трогнат Бръчков.
— Ти, който стоя над главата на Странджата, доде издъхна — зная това хубаво… — ти сега умираш от глад, а аз не знам… Ах, къде ти беше умът!
Владиков хвърли трогателен поглед въз Бръчкова. Измахнатото му лице, ветото му, почти дрипаво облекло, нещастният му вид у другиго биха възбудили милост — у Владиков възбудиха скръб.
— И аз съм бил в твоето състояние, братко мой; бил съм и по-зле, и съм познал унижението — ох, това проклето унижение! И съм уморен вече от живота, от борбите му, от калта му. Кога ли ще дойде часът да познаем защо живеем?… — каза мрачно учителят, когато влязоха в стаята му, дето един приятен топлик лъхна въз тях.
— Седнете, Бръчков, стоплете се. Какъв дяволски студ. Петре, донеси по-скоро обеда! — извика Владиков, като закачваше на стената черната си астраханска шапка и богатата си сукнена шуба.
VIII.
Две недели минаха оттогава. Бръчков живееше в жилището на Владикова, който го облече прилично и го хранеше. Като беше дълго време страдал, той познаваше какво нещо е теглото в чужда земя и сърцето му взимаше участие в неволите на другите. Той гледаше със скръб на Бръчкова, когото съдбата беше захвърлила в попрището на нуждите, нещастията и борбите с предразсъдките и със студенината на обществото, дето и най-укрепналите натури рядко устояват и често падат уморени в калта.