Выбрать главу

Един ден, когато Бръчков стоеше самси в стаята си, някой се приближи отвън към вратата и без да почука, бутна я силно и се втурна вътре.

Той беше Македонски.

— Здравствуй, брате мой! — изрева и се спусна към Бръчкова и се разцелува с него. — Търся те под камък два дена, а ти се гушиш тука на топло като котка и не мислиш за другарите… Много ти здраве от Хаджият…

— Как, пуснаха ли го вече? — попита Бръчков, развълнуван и радостен.

— Пуснаха го, тоест аз го пуснах завчера, и сега живо и здраво чете твоите поеми в колибата… Чорт го взел — каза той, като се озърна из стаята, — тоя разбойник Владиков живее като някой чокоин… а ние зъзнем като голи пилци там… но все едно… добре, че те е прибрал… Твоята природност не носи влашки студ и влашки глад… Е, добре си, а? Я чакай да видим тоя чревоугодник, Владиков, какво има тука? Някоя луканка пиперлива… — И Македонски приближи към раклата и я отвори с фамилиарност.

И като извади една голяма луканка, измъкна кръвожадно един дълъг нож и взе да хвърля в устата си едри резени.

— Подушваш като дивак — каза Бръчков усмихнато; — но само гледай да не я унищожиш цяла… Ще ти се пукне чувството.

Македонски лапаше с ожесточение, като си поправяше сегиз-тогиз мустаците.

Изведнаж пак увря ръката си в раклата, издигна едно стъкло с вино и го изля жадно в устата си, на един дъх.

— Ти ядеш и пиеш като Крали Марка, кога е на сватба… Само знаеш?… Ти ще отговаряш пред Владикова. Е, де се скиташе досега?

Македонски дояде последния резен от злополучната луканка, обриса си с кърпа мустаците и устата, увря си ножа в червения пояс, па каза:

— Отде ида, ме питаш? Ида от Богданско… А защо ида, ако питаш — ида, че ме извадиха посред зима от службата ми, проклети мамалигари…

— Извадиха те?

— Ако искаш по-добре: изгониха ме като някой вагабонтин.

— Пак си сторил някое юначество, Македонски. Знаеш ли? Ние скоро може да захванем нещо славно оттука… Знайш, в България има вече приготовление. Оттука трябва да видим какво може да стане… Разбираш?

— Да живее! — извика Македонски.

— Ние трябва да устроим една чета, ние самички… Богаташите се противят, та ние без тях ще извършим… Разбираш?… Тая чета ще мине през Сърбия…

— Браво, Бръчков!… Аз право казах, че ще бъдеш славен хъш! Браво! В Сърбия, да, през Сърбия да минем. Тия кучета агарянски не дават вече пиле да прехвръкне през „тих бял Дунава“, както ти си го писал в книгата си… Е, това заслужи да изпразним и друго стъкло…

Той вдигна стъклото и извика:

— Да живее свободата!

И го изпи до капка.

Бръчков се изкикоти яката:

— Ами ти с тоя дяволски глад и жажда ще унищожиш всичката провизия на четата. Въздържай се, Македонски! Ти знаеш! Твоят съотечественик Александър Македонски умря от невъздържание.

— Тогава и аз ще умра, както мрат големите хора. Ти, братко, не знаеш какво нещо е да говееш като свети Иван Кукузела пет дни… Аз мога каза, че ако умрех преди малко, щях да ида право в рая.

Вратата се отвори полека и Владиков влезна.

— Хо-о-о, Македонски, добре дошъл, къде се губиш?… Цял Скитник евреин! — И Владиков го стисна горещо за ръката, но Македонски не се задоволи с това и го целуна три пъти по устата.

— Ха! Ти си се насмукал нейде. Е, каква е работата? Какво ново има?

— Много ти здраве от всичките молдовански евреи! Владиков, чуйш? Готов съм. Бръчков ми разказа за новия план и аз одобрявам… През Сърбия по-добре…

— Седни, седни: ще приказваме за това! — каза учителят, като седна на стола и се разкрачи пред пещта, която пламтеше буйно.

Но като съгледа отворената и опустяла ракла, той се обърна полузасмян, полусърдит към новия гост и извика:

— А бре, хориатино! Ти пак си ме оголил!

— Да живее комуната! — изрева Македонски, комуто очите светеха и пущаха искри.

Владиков извади из пазвата си едно писмо, разпечатано вече, попрочете нещо внимателно, сгъна го, скри го и като се обърна към Бръчкова, после към Македонски, каза сериозно:

— Приех вчера второ писмо от Букурещ. Там нашите сега работят деятелно; решили са, че непременно трябва тая пролет да се изпрати чета в Сърбия. Трябва да се заловим мъжки за работа. Панайот се готвел сам да дойде в Букурещ. Народът в България не трябва да се оставя да дреме. Вярно. Ти, Македонски, няма да шаваш от Браила. Потребен си.

Македонски погледна зачудено на Владикова. Той като че се обиди от последните му думи.

— Шавам, не шавам, то е моя работа — каза малко навъсено. — Вие кажете, искайте каквото искате от мене. Макар да доведа вързан Митхад паша… Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта. Ако не сте го узнали още, толкоз по-зле за вас.