И Македонски си сучеше гневно мустаците.
— Не го опявай без патрахил де — каза натъртено Владиков, — работата е сериозна. Ще трябва да съберем всичките момци в Браила и от околността, за да се присъединят към другите, които ще се събират в Букурещ. Македонски, тая работа е твоя.
— Прието. Ще ги събера и самичък ще ги водя, дето трябва — каза Македонски, погъделичкан от мисията, която му се дава.
— Е, ти се натоваряш, Македонски!
— Свършено.
— А средства отде ще се дадат? — попита Бръчков.
Владиков се замисли:
— Това не ни обаждат в писмото. Дявол го взел! Кой ще ни даде средства за обличане и хранене на момчетата?…
Македонски прие един тайнствен вид и продума важно:
— За такива работи средства не се дават, но се вземат…
Владиков го погледна въпросително:
— Не те разбирам…
Македонски се начумери:
— Ако не разбираш, то ще се каже, че аз съм пиян, та не знам какво приказвахме… — И като си тури ръцете в джебовете, седна на един ъгъл и се усури.
Македонски винаги в пиянство подир първата буйна веселост падаше в мрачно настроение. Това му беше природно. Затова и Владиков, без да обръща внимание на него, продължи разговора си с Бръчкова.
Тримата хъша останаха в стаята на учителя до късно вечерта. Разговорът им се отнасяше все до новия план. Македонски като поизтрезня, хвана да подкрепя тезата си, че парите не се дават, а се вземат. Не дойдоха обаче до никакво заключение. Владиков излезе, за да иде в театъра, дето беше поканен в ложата на едно българско семейство. Македонски и Бръчков останаха сами. Дълго време още приказваха. Най-после Бръчков заспа. Македонски стоя още няколко време край огъня, стиска си главата с ръце като човек, когото бореше някоя тежка мисъл. В такова положение той стоя до среднощ. Най-после стана, погледна Бръчкова, който спеше дълбоко, каза му тихо „лека нощ“ и излезна из вратата, като стъпваше на пръстите на краката си.
Когато на заранта Бръчков се събуди, той с удивление видя, че Владиков беше облечен вече и се разхождаше смутен и разтревожен из стаята.
— Бръчков — каза той, като се изправи над приятеля си, — тая нощ е станало приключение тука…
— Приключение?
— Откраднати ми са всичките дрехи.
— Ах! — извика Бръчков. — Аз нищо не съм чул… Как? Всичките дрехи?!
— Всичките. Когато се завърнах нощес, намерих почти целия си гардероб изпразнен. Кога си отиде Македонски?
— Не знам кога, заспал съм.
— Това е Македонскева работа. Заклевам се, че Македонски е забъркал тая каша.
Бръчков зяпаше от учудване.
— Онова говедо, Петър, е спял и не е чул нищо. Представи си, че и твоите дрехи заедно с моите е отнесъл.
— И аз остаям гол? — попита Бръчков, като се озърна слисан.
— И ти, и аз. Нищо. Трябва да ида да го диря тоя обесник!… — И Владиков си тури шапката, взе тоягата и отвори вратата.
В туй време той се сблъска с Македонски, който влазяше.
— Добро утро, добро утро… господа ранобудници! — каза той, като се усмихваше весело и непринуждено.
Владиков, без да му отговори, гледаше го ням и сърдит.
— И днеска дяволски студ — каза Македонски, като си правеше пред огледалото възела на червената кърпа, вързана на врата му вместо вратовръзка.
Най-после Владиков прекъсна мълчанието си.
— Македонски — каза той тихо, — знайш ли, че тая нощ аз съм обран?
Македонски се опули.
— Обрали ми са всичките дрехи, моите и Бръчковите.
— Тая нощ? — попита учуден Македонски.
— Да.
— А аз нали бях тука до среднощ!
— Това е още по-чудно как да се откраднат така, когато аз се върнах по 12½ часа и нямаше ги.
Македонски се затюхка и заахка; хвана да псува безбожните крадци; той се чудеше как да не усети нищо и се кореше, че не остал цяла нощ; канеше се, че той ще узнае злодейците и ще им изпие кръвта: ругаеше тия „мамалигари“, че нямат добра полиция; закле се, че сам ще отиде да обере спалнята на префекта на полицията, без да го усетят „мамалигарите“; съжали Бръчкова, за когото му милееше сърцето, и издума хиляди думи застрашителни и буйни, за да засвидетелствува огорчението си от тая случка и гнева си против обирниците.
Половин час след тая сцена Македонски се срещаше в една тясна улица с един евреин, нисък, нечист, гърбав, с дълги сплъстени сколуфи, със смачкана на главата цилиндра.
Той беше търгувач на вехти дрехи.
Доста време Македонски шепна с него…
Най-после се упъти на друга страна, като тананикаше някаква хайдушка песен.
Когато се завърна в колибата накрай града, дето Попчето му беше дал гостоприемство, както и на Хаджият, той завари там и двамата. Попчето четеше на Хаджият някакъв ръкопис и се смееше високо.