Македонски ги поздрави с кимане на глава, хвърли си шапката въз неразтребения одър, изпъшка тежко и се простря цял на леглото.
Като мирува малко време, той се не стърпя и каза:
— Знайте ли, че Владиков са го обрали тая нощ?
Попчето прекъсна четенето:
— Що думаш? Невъзможно!
— Оттам ида сега. Взели му дрехите.
— Само това? Нищо. Хващам се на ядец, че не го е окрал Зилберщайн — каза Хаджият. (Зилберщайн беше най-богатият дрехопродавач в града.)
— Да, но помисли си в какво проклето положение се намерих. Трябваше да издумам един милион хорати, доде го уверя, че аз нямам пръст в тая работа. Представи си моето проклето положение…
Хаджият се изсмя.
— Виж каква е работата — каза Македонски доверително: — Досрещ нощ бях у него, с Бръчкова тоест… Бръчков те поздравява… Хъ, бях с Бръчкова заедно… Владиков беше на театрото. Да, на театрото беше Владиков… После си отидох… Не щеш ли, обирачи влизат след моето отхождане и ги обират до шушка — да, до шушка… Разбираш? А представете си моето положение… когато падне подозрение на един честен человек… да, на един честен человек.
И той произнесе енергически една влашка псувня.
Хаджият го погледна лукаво, па рече на Попчето:
— Попе, чети, чети още… Македонски, слушай Попът каква сатира е написал за Петреска.
— За Петрова ли, дето се влашей. Това магаре трябва да го вкараме в правия път… Чети, Попе!
Попчето направи според навика си няколко поглаждания на невидимата брада, погледна важно към вратата и захвана да чете отначало с декламация:
— Как, в стихове? — извика Македонски.
Попчето климна горделиво и пак захвана:
— Не, не… Тук не иде добре… — развика се Македонски, на когото поетическото чувство се обиди от неприличието на римите: не се съгласяваха тия стихове:
— Как беше другият стих?
Попчето малко намръщено повтори:
— Това чух, то и така, и така — яде се… — забележи Македонски благосклонно.
Попчето продължи:
— Тия ги не бива… Де е рода, де е мамалига — каза Македонски с догматическа увереност.
Но Хаджият възрази:
— Но хубаво е, хубаво… Как да не иде? Ро̀дааа… мамалига, видиш, все на а̀ се свършва. Следвай, Попе… сега иде по-хубавото.
Едно блажено изражение се появи по бледното лице на Попчето. Той поглади невидимата си брада и подзе:
— Тсссъ! — изписка Македонски в негодувание. — Ти, брайно, си учил поезията на „Светчето“… Да прощаваш, ама Генку Ладжунякът, дето свири на цигулка в Баръшъковата кръчма, по-хубаво ги гласи от тебе…
Попчето се обиди от тая кървава подигравка. Той сгъна хубаво хартията, тури я в пазвата си сърдит и каза ядовито:
— Разбираш ти от стихове… Господ да те прости. Та ти не знаеш нищо!… В стихове се позволява всякак… Искаш ли да ти прочета О-Българ-рода?2 Ще се увериш, че и поетите пишат така… То в стихове кога е, всякак може…
И Попчето изтегли бързо из пазвата си една книга, поглади невидимата си брада и се накани да чете.
— Ах, вижте, Бръчков иде — каза Хаджият и посочи към прозореца.
Вратата се отвори и Бръчков влезна запъхтян. Беше облечен с ветите си дрипави дрехи.
— Ха! Ето и Бръчкова… сега нека той каже има ли у Попчето глава за стихотворство — каза Македонски.
Бръчков поздрави другите, честити на Хаджият избавлението и каза:
— Господа, дойдох за важна работа.
Македонски погледна гузно.
— Има важни известия — допълни Бръчков. — Дойде нарочит пак човек от Букурещ. Бързо да вървим, има събрание у Владикова.
След малко време четворицата души пристигнаха в жилището на учителя в училището.
IX.
Там се бяха събрали вече няколко души народни и мнозина хъшове. На масата пред Владикова стояха няколко разпечатани писма и куп броеве от „Свобода“. Той беше сериозен, но не по причина на нощешната случка. Сериозни бяха лицата и на другите. Ясно се виждаше, че ги занимава важен въпрос.
Новодошлите поздравиха мълчаливо и седнаха.
Владиков се обърна към тях и важно, тихо, трогнато изговори следующето:
— Братя, работите са важни. Стига сме се скитали и гладували по тия разни краища. Както се види, приближава часът да бъдем полезни на драгото си отечество. България пак ще има нужда от нас. Трябва да се изпитате пак. Турските тирании са станали нестърпими и безчеловечни: вие четете всичкото в „Свобода“. Народът е готов да се вдигне, за да строши железата на петвековните си мъчители и тирани. Трябва само да му подадем братска ръка. Така не е ли?