— Трябва да помогнем! — каза Хаджият.
— Длъжни сме — продума Попчето.
— Война на тираните! — извика разпалено Македонски.
Владиков кимна одобрително и подзе пак:
— Сега нашите в Букурещ са решили, че е благовремие да се изпрати чета в Сърбия, оттам да мине в нашето мило отечество. Дойде и нарочен човек. Искат ни и съдействие. Вие съгласни ли сте?
— Всички, всички.
— Да. Иска се още отсега, щото да се свикат всичките наши братя хъшове, дето се намерват в града и в околността му като градинари и други, и да им се разкаже всичко, та да бъдат готови. Но непременно трябва да се съберат, да знаем как стоим. Да натоварим Македонски с тая работа; бива ли?
— Той, той, съгласни сме!
Македонски направи военен поклон на събранието в знак на благодарност.
— Панайот ще чака четата на сръбската граница, в Кладово, а в България, в Софийския окръг, комитетите са приготвили вече населението. И граждани, и селяни са готови. Левски сега е в Русчук у баба Тонка. Но той не може да мине отсам. Има много твърде важни работи да ни съобщи, но няма как. С писмо невъзможно; без друго е нужно нарочно човек да пратим, безстрашлив и паметлив, за да приеме от него всичките нужни сведения за плана и времето на избухването, за точките, които са най-важни, и за хилядо други работи. Но за такова важно послание трябва човек дързостен и изкусен, който да може се срещна с него в Русчук и да се върне, без да го узнаят турците. Както знаете, караули пазят на всеки сто разкрача на брега. А в Букурещ засега нямало такъв човек, защото по-надеждните изпратили по други мисии. Сега Дунавът е замръзнал, лодка не трябва: може пеша да се иде от влашкия бряг на турския една нощ например; но главното е, човек да се намери… Без наставления от Апостола ще работим в тъмнината.
— Тия букурещки патриоти нямали човек за такава работа, срам! — избъбра един хъш.
— Може и да нямат — отговори друг един.
— Имат, ама никой не иска да си тури главата в торба. Умни са синковци — прибави един трети хъш.
— Господа, тук не трябва да се критикуваме. Има ли, няма ли, не зная; но нам ни обаждат, че нямат. А вярно е, че това предприятие е крайно опасно и който се реши на него, както каза одеве Христов, трябва да си тури главата в торба. Но за такива свети работи кой от нас ще пожали живота си? Нека им покажем, че браилските юнаци се не боят от опасности, когато се касае за народното дело: аз съм уверен, че всякой от нас би отишъл.
Всичките мълчаха.
Владиков ги изгледа всичките наред да види не иска ли някой думата.
Но никой не изяви такова желание.
— Ако има някой противен на моето предложение, или иска да направи друго, нека говори!
— Не, няма противни… трябва, трябва — проговориха неколцина.
И пак тишина.
Владиков хвана машинално един лист от „Свобода“ и взе да прочита нещо на ума си.
Той вероятно искаше да им даде време да се изприкажат като кого да изберат пратеник до Левски. Някои си шушнеха тихо, никой не зина да каже нещо.
Това положение беше затруднително и за събранието, и за самия председател. Кой смееше да каже на другарите си: иди ти, та умри! Защото всеки разбираше, че колкото е необходимо да се изпрати посланик до Левски, толкова беше и опасно минуването на Дунава. Надеждата беше малка за спасение от куршумите на крайбрежните турски стражи и от бесилото русчушко.
Минаха се няколко минути, които се сториха цели часове.
Владиков тогава остави тихо вестника на стола, пребледня, стана прав и с нисък глас произнесе тия кратки речи:
— Господа, аз отивам.
И седна.
Едно глухо шумение произлезе.
— Не приемаме — чуха се няколко гласове.
— Не бива! Владиков да не ходи — отзова се други.
Възцари се внезапно движение. Хъшовете се разгълчаха шумно помежду си, очите забляскаха, лицата пламнаха, ръцете се размахаха. Тогава беше една от ония минути, които раждат решения.
Владиков пое:
— Братя, аз приемам да отида. Съгласявате ли се? Намирате ли ме достоен за тая висока чест?
— Не, не, всички са достойни да умрат за отечеството.
— Жребий! — извика някой.
Завчас всичките гласове поеха същата дума:
— Жребий! Жребий! Тъй, да, тъй, да хвърляме жребий!
— Прието!
Вълнението растеше. Всичките си отдъхнаха чрез решението на въпроса.