Бръчков, който дотогава мълчеше, поиска думата.
Възцари се отново тишина.
— Господа — каза Бръчков, като си сключи двете ръце и гледаше надолу, — да беше жив Знаменосецът, би се разплакал: всички сме готови да умрем за свободата на нашето мило отечество. България може още да се гордее с храбри чеда. Никой няма да посрами славното име хъш… Никой!
— Право, право — пресече го един.
Учителят стори знак за мълчание, учуден от внезапното вълнение по лицето на Бръчкова.
Бръчков подзе пак:
— Истина е, че който се наеме да иде сега в Русчук, то се вика, отива в устата на ламята; вика се даже, че си търси смъртта. Но в битките, които ще ги имаме, дай боже да ги имаме, нима няма смърт? Нима са по-малко опасни куршумите в открития бой с тираните, отколкото ноще при дунавския бряг?
— Истина, нас навсякъде ни очаква смърт. Право има Бръчков.
— Тя ни очаква като майка сина си — прибави друг.
— Като любовница любовника си — каза Бръчков. — Според мене не е въпросът тука само кой ще извърши с най-голяма сполука мисията си. Например, ако не знае Русчук, ако няма там никакви верни познайници, които да му помогнат в случай на нужда; ако не знае де е къщата на геройската майка, баба Тонка, а и тя го не познава — как ще сполучи да се срещне с Левски, без да го не хванат турците? Защо да правим жертва безплодна? Според мене жребият е несгоден тука. Да размислим по-добре братски кой е фамилиарен в Русчук. Намерим ли такъв между си — нему се пада по право честта да тръгне с послание. И тъй, да улесня работата, господа, аз предлагам мене си като вещ…
Нов шум се издигна.
— Не! Аз ще да ида! — из един път извика Македонски и стана прав. — Бръчков не може. Бръчков не познава добре Русчук; Бръчков е само минал оттам. Бръчков ще го усетят, ще го хванат, ще го обесят!… А Македонски е живял шест месеца в Русчук; Македонски познава и кучетата в Русчук, ял е и пил е сто пъти със синовете на баба Тонка; нощувал е шест пъти в къщата на баба Тонка, знай откъде се влазя у баба Тонка, и от уличката, и от пътя, и откъде брега; и е по-стар дванайсет години, и няма да се вдаде да го обесят; дето ще се рече, той има право да иде, а не Бръчков! — Македонски се запря. Лицето му се беше цяло зачервило. Малките му сини очи играеха неспокойно и гледаха остро, почти злобно на Бръчков, който му се стори сега като един неприятел, а на Владиков хвърляше провокативни погледи.
Изведнаж всичките извикаха гръмогласно:
— Македонски, Македонски да иде! Бръчков да отстъпи!
Македонски изгледа с тържествующ вид събранието, а въз Владикова стрелна още няколко знаменателни погледа, като че искаше да каже: „Виж как шава Македонски.“
— Отстъпвам — рече Бръчков.
Владиков пое думата:
— Братя, събранието избра Македонски за опасната и славна мисия да ходи при Левски. И тъй, Македонски, трябва да тръгнеш утре, най-късно в други ден, с железницата до Гюргево… Левски ще чака в Русчук до 21-и, има само два дена. Сега да назначим кой да събере хъшовете. Предлагам Хаджият.
— Прието — извикаха всички.
— Трябва да видим и за пътни разноски на пратеника си — каза учителят.
— Не трябва да се грижите за това. Аз утре ще изчепкам стотина франка от някой богаташ. То е моя работа…
Хъшовете се разотидоха, като си дадоха предварително вярна дума да държат всичко тайно от чорбаджиите…
Подир един ден Македонски, снабден с наставления и с нужните писма, тръгваше от браилската гара за Букурещ.
Парите, които прие от проданта на Владиковите дрехи, му служеха за пътни разноски.
Той не счете за нужно да търси отдругаде.
X.
20 февруари. Късните студове на тая зима се усилваха повече и повече от северните ветрове, които духаха непрестанно от две недели насам. Дунавът беше замръзнал; един дебел пласт лед беше облякъл като в медна броня величествената река. Мястото, дето друг път се синееха гордите вълни на Дунава, сега беше една бяла поляна, която на юг се свършваше с висок бряг, дето грачеха чавките, а на север се сливаше с безбройната влашка равнина. Вместо параходите и лодките, които друг път кръстосваха и бърчеха безшумните струи на Дунава, сега като по един естествен, създаден от памтивека мост, скърцаха кола, чернееха се пътници, които безстрашливо през вкаменените и безчувствени гърди на реката минуваха и заминуваха от единия бряг на другия. Но отдолу, един метър под тях, се стремяха черни, шумящи сърдити талази, като буйните вълни на една душа, която забуля едно хладнокръвно лице. По турския бряг на близко разстояние се мержелееха малки дървени колиби, прилични отдалеч на гробове сред пустите и голи пространства, покрити сега със снежна пелена. Но нощем малки огънчета весело блещукаха в тях и неодолимо влачеха погледа на пътника, който сега се скиташе из тъмнината по влашкия бряг.