Влахът не мръдна вече.
Бързо взе тоягата си и с дъската под мишница той се завърна към незамръзналата река на Дунав; спря се до нея, измери я с поглед, опита с тоягата твърдостта на леда и внимателно хвърли дъската на двата бряга на бездната.
Тоя импровизиран мост, широк нещо педя и половина, едвам се опираше на краищата на леда. Една никаква случайност, едно малко кривнуване можеше да го превали.
Македонски, който от години не беше се кръстил, сега пред тая зеюща яма неволно вдигна ръката си и се прекръсти: стъпи на страшния мост и премина благополучно на другата страна.
Така по-после на 1876 г. сториха и Бенковски, и Волов, когато насред замръзналия Дунав им се беше изпречила една река срещу Бекет.
Македонски се приближаваше към турския бряг и ясно вече виждаше светлините, що излизаха из малките прозорчета на караулниците. Той вървеше право, тъкмо към точката, която пресичаше на две равни половини разстоянието между две стражи. Знаеше, че там пороите са изрили едно долче, и в това долче мислеше да влезе.
Необясними чувства вълнуваха сега гърдите на Македонски. Той угаждаше, че колкото по-скоро доближи до желания бряг, толкоз по-много влазяше в областта на премеждията, опасностите и ненадейностите.
Чувствуваше това и бързаше.
По благополучие, заедно с напредването на нощта, мракът се сгъстяваше. Но окото му, фамилиаризирано вече с нощта, продължаваше ясно да отличава всичките особености там: караулниците, неравните очертания на бреговете, чернеющото се долче и назад в далечината — Гюргево, мътно осветлено, заприличало на един вълшебен град.
Най-после той доближи брега, вмъкна се в долчето и там се спря и се ослуша. Всичко спеше. Караулниците вече се не видеха. Два невисоки, изронени бряга стърчаха от двете му страни. На юг беше тъмнината на долчето, на север се разстилаше един неясен хаос, пепеляв, неопределен, далечен като сън.
Бръкна отзади под кожуха и извади револвера си, който остана в дясната му ръка, тоягата мина в лявата.
Завървя пак тихо, предпазливо из долчето, което стана плитко, и главата му се показа над брега.
Веднага той съгледа, че не надалеко, на петдесет крачки разстояние, нещо като човек, увито в черно, се мърдаше. Той погледна харно: тоя човек се мърдаше и идеше насам. Стори му се даже, че под мишницата на непознатия стърчеше нещо, навярно пушка.
Македонски бързо се сниши и залепи до яра. Тоягата се заби в глината, откърти я и като се ронеше, произведе глух шум. Македонски се ослуша. Гърдите му бъхтеха, да се пукнат.
— Кой е там! — раздаде се по турски един глас из пущинака.
И стъпания от чизми се чуха.
Македонски не дъхаше. Той легна цял на гърба си в тъмното дъно на долчето, опря си очите в края на брега и посочи револвера към същото място.
Стъпките приближаваха. Мястото, дето Македонски дебнеше сега, беше един ров сред дола, изрит от дъжда и обрасъл с пустали храсти; тъй щото в мърчината на нощта той се сливаше с тъмния им шар и правеше една обща сянка с тях, в която нищо ясно не се разпознаваше. Над него висеше пепеляво намръщеното небе на зимата, грозно, мълчаливо, застрашително.
Той се ослушваше неподвижен, с револвер, насочен нагоре.
Стъпките отслабнаха. Вероятно, солдатинът се завръщаше нататък, уверен, че шумът, който зачу, беше случайност някаква или измама на слуха.
А може би и внезапен страх го обзе — нещо, което е възможно.
Но Македонски още дълго стоя в това положение, с напънат слух, с опулен взор и без дихание. Най-после никакъв шум не се повтори. Той се помъчи тихо да помръдне своите премръзнали членове. Усети, че гърбът му е като лед и краката като камък.
— Ах, уредихме я… замръзнах! — пришушна си той и полека се опря на двете ръце, седна, повдигна се предпазливо, проточи си врата и подаде си главата над ронливия бряг.
Наоколо беше пак пусто и мъртво.
Лазешком излезе на другия край на долчето, стъпи на поляната и фукна през рътлината.
Подир няколко минути бяг той се намери в една долина, каквито обикновено правят неравностите на крайдунавските брегове. Поспря се там, за да си отдъхне, усети, че краката му се постоплиха, и се озърна изпитателно, за да узнае посоката си. Подир това пак тръгна. Когато възлезе на един връх, далеко на запад му се мярнаха неясни светлини, които означаваха, че там спи Русчук.
Той удари към югозапад, та чрез едно полукръгло движение да приближи града, като избягва близостта на караулите.
Последните светлини мъждееха и умираха в Русчук, когато Македонски доближи до града, успоредно със станцията. Пред него се протакаше белизнявата чърта на шосето, що водеше в града.