— Вие ще станете хора само когато проядете месо в сряда и в петък!
Попитаха го един път селяните от Софийско, дето той устройваше трескаво комитети:
— Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?
— Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство — отговори Левски навъсено.
— Ами ти каква служба ще вземеш тогава?… Зер, пада ти се най-първа служба.
— Никаква. Ще ида у други поробени народи, да правя това, което правя тук сега.
И той говореше искрено.
Дяконът беше безстрашлив, до явно рискуване живота си. Всекичасните опасности, в които няколко години се намираше, бяха му станали като свой елемент, в който се чувствуваше по-бодър и черпеше нова самоувереност, както един генерал, привикнал да слуша безсилните пищения на куршумите край ухото му. В Сопот, в стаята на учителя, имаше комитетско тайно събрание. Ненадейно се озова един гост, познат като турски шпионин, и сяда. Всичките мълчат, но гостът не си отива. Левски кипи, става и залепя плесница на това досадително лице, като му изрева:
— Навън! Подлец!
— Как? С кое право удряш? — попита зашеметеният господин.
— Навън! Иди ни предай на турците. Аз съм Левски!
Цялото събрание потрепера от ужас при тия думи.
— Не се бойте! — каза той спокойно, когато гостът се излезе: — Аз съм уверен, че тоя мазник нищо не ще смее да направи.
И продължиха разискванията си.
Никой не дойде да ги безпокои.
Всички жители от същото село помнят каква невероятна дързост и риск показа. Палтото му падна в ръцете на полицията и в пазвата се намериха няколко бунтовнически прокламации, печати от восък, преправяни тескерета, отрова и портофелчето му. Властта го търсеше под камък, жандарите сновяха въоръжени из улиците. А Левски, предрешен като селянин, с една лисича кожа, провисната въз лявото око, зяпаше простодушно пред самата полиция и питаше минувачите: „Дека стои хекимина?“
Левски обладаваше по нещичко от ентусиазма на Каблешкова, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: непобедимо търпение и постоянство. Първите бяха като внезапни метеори в мърчината на нашето небе, които блеснаха, смутиха душите и изгаснаха. Би казал человек, че тия хора дойдоха само да турят по едно голямо име в историята и да си отидат. Попрището на Левски беше по-дълго и по-плодотворно. Своеволието на съдбата иска̀, щото един прост турски кятипин, едно полуграмотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика идея, каквато беше идеята, що създаде тоя грамаден лик пред нас. Защото, каквото и да казват някои скептици, Левски е изражение на една сила, излязла из цели векове страдания, из цял океан унижения. Седем години той обикаля България, посети стотина села и градове, устрои им комитети, учи, насърчава, плаши богаташите, наддумва̀ учените, сърди турците, постоян до невъзможност, упорит до безумство; властите се умориха да го преследват — той се не умори да им се изпречва; противостоя на препятствията, убеди неверующите, разпали заспалите. Само против измяната остана безсилен; един поп, поп Кръстьо от Ловеч, го издаде коварно. Паднал веднъж в ръцете на тираните, той, наранен с два куршума, както казват, изял отрова, за да остане верен на клетвата си; но като ядът не подействувал, той си блъснал главата о тъмничния зид в София, но тя излязла по-твърда от камъка и той полумъртъв бе провесен на въжето.
Такъв беше човекът, познат под имената Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!…
Един мъничък Хус, който не стана гигант, защото нямаше простор къде да се развърти; и който в Юдея би бил разпнат, в средните векове би бил жив изгорен, както в деветнайсетия биде обесен… Три мъчила, три символа: разпятие, Торквемадов огън, бесило — три смърти, които вековете измислиха, да наказват безчестните и безсмъртните…
XII.
— Хаджи, наздраве!
— Пий, Асланов!
— Наздраве, па добра сполука!
— Вива, домнуле Гика! Пълни хубаво чашите, че ти изядат кучета главата!…
— Вива! Да живейм! Наздраве! — извикаха още няколко души; чаши се чукнаха яката, изпразниха се и се сложиха с тропотене на масата.
Хъшовете си обрисаха мустаците.
— Ами дека е Каранов? Де е Бебровски? Хаджи, тях не вика ли?