— Бебровски отиде да види сметките си с Никулеска… тая вечер е тука. Забравям ли аз тая балканска мечка?… Каранов — и той иде; отиде за брата си, заедно ще бъдат, защото брат му каза, че ще запали дюкяна, ако го оставят… май из юнак!…
— А Гунчо?
— Ха, той си продал оръжието, глупецът…
— Аз го видях, че си купи един славен винчестер вчера… Ще дойде — каза трети.
— А Попчето? — питаше четвърти.
— Попчето е отишло за Кирча, за Мъркова и Койнова. Койнов, горкият, е болен: кашля много, но пак иска да дойде.
— Когато е работата за такова свято нещо, няма болест — проговори един.
— Никаква причина не може да възбрани един български герой да не умре за отечеството си — каза дълбоко други, като си припомняше една тирада от една Войникова драма.
— Който се извинява сега, той е един подлец.
— Братя, наздраве! Да живеят поборниците! — извика един хъш, облечен във влашко солдашко сетре, с отпрани еполети. — Да живей и народът… и смърт на тираните… Гика, наливай де, и на Добря, и на Петрето…
— Да живей!
— Да пукнат агарянците!
— А бе знаете ли? — извика Димитрото: — Мравката пак е влезнал в гълъбарника.
— Осем пъти са го запирали тая зима — подзе Асланов, — и все за малки работи. Например срещне някой евреин, хване да му скубе сколуфите. Евреинът се разреве, полицията довтаса и — хайде в Кутре де Курник4. Или пък грабне две ябълки от някой дюкян и бяга. Спогнат го, той се вдаде и не отказва: хайде пак на комисаря в ръцете… Това прави нарочно, кога няма какво да яде. В тъмницата хранят добре.
През това време Хаджият приказваше нисичко с двама хъшове за Македонски, който още се бавеше.
— Па остави друго, ами ако хванат и Дякона… кой знае! — продължаваше Хаджият угрижено.
— Тогава и план, и чета — всичко вятър — каза с отчаян вид Добре.
— Тссс… — изписка Асланов и смигна на Добря… — Кръчмарят ще чуе.
Добре климна отрицателно:
— Не знае бъкел български.
— Но трябва да се пази тайна.
— Не бива да се дрънка.
— Тайна дръж, магаре! — извика един полупиян вече хъш, който с облегната дотогава глава на зида гледаше все нагоре.
— Иван Славков знае ли това? — попита Асланов, като се обърна към Хаджият.
— Не го найдох… но без друго се е научил.
— Тая извеяна коза няма да дойде; залагам си цървулите.
— Ще дойде.
— Не.
— Ще.
— Ако не дойде, аз ще му оскубя брадата, дето я маже с венска помада; по франк оставя в берберницата само за нея.
— Казват, че ще се сгоди за Мариолицата, обесникът! Какъв светлак!… В чаша да я изпийш. Гика, дай малко мезе, па налей; дай чисто одобешко вино, без вода; недей става гугуманин!
Чашите иззвънкаха и се изпразниха.
— Да излезем да вземем малко вятър — извика Хаджият.
Всички настанаха.
— Чашите се наляха. Как — няма ли да пиете? Не ми докачайте честта; лиснувам го връз главите ви — каза черпачът и простря лявата си ръка, за да им загради пътя към вратата.
— Какво заграждаш царски път? — изрева един исполин, който влезе в кръчмата и грубо отмахна ръката на хъша.
— Бебровски! Добре дошъл!
И няколко души се спуснаха и го зацелуваха по дебелите устни.
— Добре дошъл, братец! Домнуле Гика, още една чаша, че ще те вземе дяволът!
— Хайде от крака по една! Марков, разплащай се.
Дружината излезе шумно из кръчмата и удари из една дълга улица. Беше надвечер и студено. През пиацата гърмяха файтоните, които донасяха пътниците, пристигнали с влака. Хъшовете под влиянието на домнул Гиковото вино гълчеха весело и гръмогласно, като се здрависваха с познайници, които срещаха. Когато дружината закриви из една тясна улица, мярна се Попчето с троица още другари, опърпани хъшове.
— Попче! Попче! — развикаха се неколцина.
Но Попчето се спря, без да отговори, тури пръста си на устата в знак на мълчание и пак се упъти с другарите си по дирята на един турчин с дълго сукнено джубе.
XIII.
У Владикова беше шумно събрание. Главите бяха запалени от Гиковото вино и разговорите оживени. Няма съмнение, че те се отнасяха все към новото предприятие, което беше събрало сега тия разпръснати люде. Бръчков се възхищаваше от вида им. Той почувствува, че повече хвана да обича България, която раждаше такива великодушни сърца. Владиков беше угрижен за Македонски.
Чу се силен тропот в пруста.
Вратата се отвори с трясък и Македонски се втурна като ураган. По мустаците му висяха кичури от лед.
Всичките скокнаха на крака, поздравяваха го, стискаха му ръцете. В отговор Македонски едни хвана за ръка, други прегърна, а Владикова, Бръчкова и исполина Бебровски целуна по устата.