— Да живейте, юнаци!
— Е какво? Свърши ли се добре? — попитаха бързешком неколцина.
— Всичко, както желаехме: само щях да се удавя в Дунава. Много ви здраве от Апостола. Работите отиват славно. Но я се изместете да се поогрея. Е, не бях ял такъв дунавски студ: една ока студ би измразил пъкъла. Бебровски, за бога, увий ми едно цигаро, а ти, Владиков, на̀ ти писмо от Левски.
И Македонски си затърка ръцете пред пламтящата пещ.
— Разкажи ни как мина и що стори!
Македонски не чака̀ да му повторят. Той възсука гордо замразените мустаци, смигна на няколко души и захвана да разправя подробно приключенията си, които той нарече „митарства“. Той особено възбуди общото удивление, когато разказа как се е спасил на връщане през Дунава, дето, като се намерил пак пред реката, а отзаде му пищели куршумите на караулите, той прескокнал бездната и насмалко останало да падне в нея.
Челото на Владиков, който дотогава четеше писмото, прие радостно изражение.
— Момци — каза той, като вдигна очите си от писмото, — гответе се!
— Кажи, кажи какво пише Левски! — извикаха с любопитство.
Някой почука на вратата тихо.
— Хващам се на едец, че Попчето чука: деликатен проклетник — каза Хаджият ухилен.
Влезна един полицейски комисарин с двама още жандарми. Дружината остана слисана.
— Какво желаете? — попита Владиков развълнуван, като отиде насреща на комисаря.
— Господин Бръчков кого викат тука? — попита комисарят и изгледа питливо всички лица.
— Що желаете? — повтори Владиков.
— Кой е Бръчков тука?
— Аз съм — отговори Бръчков, пребледнял.
Комисарят се приближи към него.
— В името на закона пригласявам ви да дойдете с мене — и като се обърна към Владикова, притури: — Тая вечер е обран и давен един турчин в градската градина. Има подозрение въз негова милост. Той се е разхождал по него време там.
Владиков погледна смаян на Бръчкова.
— Да, аз се разхождах тая вечер в градината, но не знам нищо.
— Все едно е — каза комисарят, който познаваше български; — хай ставайте!
Бръчков стана.
Владиков се запали. Устната му заигра и косата му щръкна. Той се изправи с решителен вид пред човека на властта и заговори:
— Не позволявам никого да извличате из дома ми нощно време.
Комисарят хвърли на него поглед, пълен с недоумение и удивление.
— Господине, чини ми се, че вие сте професор в българското училище тука!
— Да.
— Позволете да вярвам, че вие познавате законите на страната. Познавате на какво основание аз постъпвам така…
— Познавам законите и основанието, но още по-добре познавам, че вие се мамите страшно. Бръчков не е человекът, когото дирите.
— Да, аз се залагам с честта си, как че Бръчков не е надарен за такова нещо — каза Македонски, като изгледа студено Бръчкова.
Комисарят възрази вежливо:
— Аз съм длъжен да го предам, дето трябва. Там началството нека благоразсъди.
— Но аз не мога да пусна гостът си да лежи тая нощ в затвор.
Македонски скочи прав, изпречи се пред комисаря и извика:
— Да, и аз не позволявам!… Това е едно безобразие.
Примерът на Македонски зарази и останалите. Повдигна се глъчка, която изразяваше негодувание. Неколцина станаха прави, готови да сторят съпротивление.
Комисарят придоби сериозно изражение и каза повелително на двамата жандарми:
— Вземете негова милост!
— Не, не пущаме го! — извикаха няколко гласа.
— Българин е.
— Невинен е.
Ожесточението растеше. Някои от хъшовете имаха револвери и зашеметени още мозъците. Можеше да се случи сблъскване с всичките му лоши сетнини.
— Оставете; аз ще отида! — каза Бръчков решително.
— Аз поръчителствувам за Бръчкова до утре — каза Владиков, като махна на хъшовете да се укротят.
— Това може да направите, но пред началника ми.
— Добре, аз ида с вас.
Владиков се облече, тури шапката и ръкавици и излезе с комисаря и Бръчкова, без да каже ни една дума на дружината.
…………………………………
Подир един час той се завърна с Бръчкова.
— Работата се разясни — каза той. — Добре, че отидох и аз. Турчинът сам призна, че не е виждал Бръчкова между злодейците. Той е Мачинлият, шпионинът. Комисарят иска̀ извинение от Бръчкова.
Владиков седна на стола, доизчете писмото и каза:
— Юнаци, на петнайсети марта ще тръгнем за Букурещ. Дотогава всички трябва да стоим тука и да се готвим, доколкото можем. Четохте ли писмото на Дякона?
— Хаджият го чете с глас.
— А дека е Попчето?
Владиков стана.
— Сега отпуск. Момци, в сряда пак ще се съберете у мене.