— Бива.
— Но ако пак дойде да ни дърдори някой полицаин, ще го бием на здраво… тако ми Мидхад пашовите бесила.
— Ба, никой няма да дойде.
— Нека само да посмее.
— Сбогом!
— Лека нощ!
И излязоха.
Преди да излезе из училищния двор, Македонски закриви към един ъгъл, дето бяха наредени насечени дърва, взема десетина кърпела под мишница и се упъти с Хаджият право за колибата, като прошушна:
— Тия са народни дърва и ние сме народни човеци.
Беше настъпил чер мрак. Улиците бяха досущ изпустели и вятърът духаше силно. Двата хъша бързаха да стигнат колибата и не гълчеха нищо. На едно място стражарят, който беше на пост, спря Македонски и го попита какво носи под мишница.
— Най-потребното нещо тая нощ, братко мой — отговори му по влашки, а по български го изпсува.
Когато влязоха в колибата, Хаджият щракна запалката и подири свещта. Студът царуваше в стаята. Пещта зееше безмълвна и мразовита. Македонски отпусна дърветата на пода.
— Чакай сега да напълня устата на тая ламя, дето зее като чорт, та да видиш как ще хване да реве — каза Македонски и надникна със свещта в нея, поразрови пепелта, но изведнъж се отплесна смутен и почти пребледнял…
— Хаджи, ламята държи в устата си змия! Ти такова нещо видял ли си?
— Как?
— Една змия в собата, свила се на търкало, в пепелта.
— Враг, чорт и бяс! — изрева Хаджият. — Змия! В тоя мраз! Тя е мъртва.
— Наистина, не мърда никак: вкочанясала е, както моите крака на Дунава… Я чакай да я потегля! — И той я щипна силно с дългите щипци.
— Вай! Тежи, га е пълна с куршум… Ах! Това не ще да е змия… Това е нещо като зелен мешин. Я чакай.
— Предпазвай се — забеляза му несъзнателно Хаджият, като и той клекна и надничаше в пещта.
Македонски вече не щипеше, а дърпаше с щипците. Най-после змиеподобната вещ биде изкарана на края и падна тежко на земята, като издаде металически звук.
— Ах, кемер — извика Македонски.
— Пълен! — изрева Хаджият.
При тия думи и двамата сграбчиха с ръцете си кемеря; но Македонски победи и той остана в неговата ръка. Хаджият трепереше, а Македонски пъхтеше и инстинктивно отдалечаваше от алчните погледи на другаря си кемеря. Изведнаж се посипаха златни лъскави наполеони от отвързания му край. Хаджият се спусна като луд въз тях.
— Чакай! — каза му Македонски, като заби железните си пръсти във врата му. — Каквото е, и на двама ни е: ще го делим.
— Да делим, да делим — каза Хаджият задъхано.
Кемерят биде изтърсен цял. Куп наполеони блещяха на пода. Двамата хъша се погледнаха изумени.
— Кой прави такава кървава подигравка с нас? — извика Македонски.
— Кой знае… орисницата — отговори Хаджият.
— А защо не ни подари тоя кемер овреме, ами чак в края на зимата? Но все равно, и тъй благодарим — каза Македонски и захвана да брои жълтиците.
— Ху-у-у-у! — извика Хаджият, като се удари в челото: — Колко съм патка! Попчето го е мушнало тука, поразеникът! Крие от нас. Той е пипнал турчина днеска, разбираш? Ето, паднала му е и сатирата тука…
— Как? Че тоя протестантин умее ли такава работа? — каза Македонски завистливо. — Сто и четирсет наполеона тъкмо; вземи ти тоя куп, а аз дай да туря тия търкалца в пазвата, да ги не изядат мишките.
И двамата натъпкаха джебовете си със злато, което весело звънтеше.
— Ех, аз се изпотих, сгорещих се; наистина, златото топлело — каза Македонски. — Ами сега ние тука ли ще нощуваме като някои скотове?
— В хотел „Петербург“! — извика Хаджият.
— Поврага ти „Петербург“! Много е далеко!… Ех, нека бъде на „Петербург“. Да имахме баре един пайтон…
Двамата хъша станаха и потеглиха къде вратата. Македонски хвърли презрителен поглед на сиромашката стая и каза:
— Дървата нека останат за Попчето, когато дойде. Донесъл му съм ги от един час място, наготово. Нека признае приятелството на Македонски.
XIV.
На 1876 г. през юни, в предвечерието на войната между Сърбия и Турция, в кафенето „Лабес“ в Букурещ, на една маса, натрупана с куп вестници европейски, седяха няколко души българи и се разговаряха. Румъни, евреи, французи, немци и други чуждоземци окръжаваха другите столове: едни, заняти в политически разговори, други, вперили очи в някой европейски вестник, с чаша пиво отпреде си.
Всичкото общество беше занято с последните тревожни известия за неминуемата война между васала и суверена.
Който би се вслушал в беседите около всеки стол, би разбрал изведнъж, че всичките тия чужденци съчувствуваха на турците. Всичките очакваха часа, когато малка Сърбия ще бъде поразена от грамадните военни сили, които Абдул Керим паша трупаше на сръбската граница, и се радваха. Чуваха се много възклицания, обидни за сърбите и въобще за славяните.