Само малкото общество българи чувствуваше и мислеше инак.
— Последните новини казват, че сега засега Сърбия е вдигнала деветдесет и три хиляди души войска; това не е малко нещо, ако е истина — каза един дебел, нисък, чернокож, с тъничък чер бамтел под долната устна българин, цилиндърът, елегантното облекло, тлъстината на когото ясно свидетелствуваха, че е един богаташ-политик.
Той силно наумяваше букурещките типове на Каравелова.
— Като притурим и генерал като Черняева — допълни дълбокомислено един млад, със зарасла рязка на бузата, с тъпо изражение в очите момък, тоже облечен изящно.
— Agence Havas известява, че Русия прави мобилизация на войските си в Бесарабия, а руски доброволци на грамада ишли за насам. В никой случай Русия няма да остави Сърбия — заключи трети събеседник, момък на трийсет години, със сухо, меланхолическо, но симпатично лице.
— Сега де ги нашите чапкъни, да ги видя сега на работа?… Сега да им видим народните чувства… Цяла зима ни глушат! — каза кисело първият събеседник, като се изкашля силно няколко пъти.
Младежът с цепнатата буза и тъпото изражение в очите клюмна три пъти утвърдително.
— И аз същото казвах, господин Гробов, вчера на господаря. Всичките ще се изкрият под камък, а Сърбия, може да се каже, най-много на българите се надява.
— Де им е въстанието?… — пое господин Гробов. — Вятър! Сториха само да се изколят сто хиляди невинни българи… Въстание!… Помия!… Питаха ли някого, като правиха въстание?…
И господин Гробов се начумери.
— Представи си! — продължи момъкът с цепнатата буза и с тъпото изражение в очите. — Вчера не, завчера — иде някой Македонски, вагабонтин, в кантората… „Що дириш?“ — питам го… Каже: „Помощ искам за няколко бедни хъша, които ще идат доброволци в Сърбия…“ Ха, ха, ха! Чуваш ли? Македонски някой проси помощ за бедни доброволци!… Тия хора не се срамуват, като лъжат! Мръсници!
— Вагабонти! Трябваше да го изгоните тозчас — каза Гробов презрително и плюна.
— Вагабонти, че безочливи.
— Е, дадохте ли му пари, за да иде да се напие в кръчмата като говедо?
Момъкът с цепнатата буза и тъпия поглед се усмихна иронически и клюмна главата си знаменателно към лявото рамо, като че искаше да каже: „Чудя ти се на ума: мислиш ли ни толкова наивни?“
— Според мене не се постъпи с него человеколюбиво. Ти го препоръча много зле. Господарят беше нещо гневен и го измъмра хубавата… Знайш, жал ми стана за клетника, когато излазяше — каза момъкът с меланхолично-симпатичното лице, който служеше в същото кантора, дето и другият.
— Такъв мазник не заслужава жалост — каза цепнатата буза: — той е готов да те убие на улицата… Цяла сган разбойници… Срам те е да се кажеш, че си българин.
Четвъртият българин, който дотогава четеше мълчешком вестник „Nord“, бързо сложи листа на масата, пребледня ненадейно, хвърли остър поглед на тогози, който произнесе последните думи, и каза с разтреперан глас:
— Не каляйте така безсърдечно, господине, тия нещастни жертви. Спомнете си, че Македонски се би в България.
Господинът с цепнатата буза и с тъпото изражение в очите погледна учудено към събеседника си, който си позволи да има противно мнение за едно толкова ясно нещо, и каза:
— Моля ви, господин Говедаров, като се би той в България, какво направи?
— Все повече нещо, отколкото вий и аз, които седим в Букурещ спокойно и за да убием времето, клеветим подло народните мъченици.
Говедаров от бледен стана червен. Той беше член на революционния комитет в Букурещ.
— А бе да не бъде оня там високият с маджарската шапка? — каза бързо господин Гробов и посочи на отсрещния край на кафенето, дето стоеше един человек пред четворица други насядали и махаше нещо с ръцете.
— Ах! Той е Македонски! — извика господинът с цепнатата буза.
— Там има още няколко души дрипльовци-вагабонти — измърмори Гробов, като гледаше с монокъла си. — И в това кафене се навлякоха…
— Да, знаете ли кои са? A propos, това ще изстуди ентусиазма на господин Говедарова за народните мъченици.
— Познаваш ли ги? — попита Гробов.
— Оня ден ми ги посочиха. Троицата, видиш ли ги, са пуснати преди една неделя от пушкарията5, дето са лежали цели три години.
Четворицата събеседници устремиха с любопитство очите си към тях.
— Защо били арестувани? Някой харсъзлък пак…
Господинът с цепнатата буза и с тъпото изражение в очите сдоби сияюще от задоволство лице, усмихна се небрежно, погледна Говедарова провокативно и захвана:
— Да ви кажа, то е цял роман. Евгени Сю нека дойде тука да дири тема. Тия народни мъченици преди три години счупват нощно време кантората на Петреска в Браила, отварят с някакви си инструменти ключалката на касата му и извличат около две хиляди наполеона в пари и бонове!