— Хъ-хъ — чухме тогава за тая кражба — пресече Гробов. — Как, тия ли господа са, дето ги улови тогава полицията?
— Същите… сега видиш ги? Ни лук яли, ни на лук мирисали — честни хора…
И господинът с цепнатата буза се изкикоти яката.
— Аз мисля, че трябва повече да ги съжаляваме тия пропаднали човеци, отколкото да се смеем над нещастието им… Три години в пушкарията!… Страшно нещо… тия хора заслужават съжаление… Грешката им е изкупена — каза печално господинът с приятното лице.
Говедаров мълчеше.
Господинът с цепнатата буза забележи с тържествующ поглед видимото смущение на Говедарова, погледна го безочливо и пак подзе:
— А знаете ли в трибунала какъв мотив са представили тия почтени господа за кражбата?…
— Какъв?
— Давам един наполеон, ако усетиш! Вий как мислите, господин Говедаров?
И цепнатата буза се изсмя нагло към Говедарова.
— Представете си: изповядали, че целта им била народна! Ха-ха-ха!
— Пак за народност! — изрева с всичкото си гърло господин Гробов. — Сега всичките хайдуци са народни. Да дойдат, да те съблекат гол в името на народа! Днес всичките благородни думи са в устата на нехранимайковците… Не откраднаха ли ми и мене лани новия цилиндър в градината на Ставри и го изпиха в една кръчма за народна слава?… Простуди ми се главата, доде го дирех!
Господин Говедаров, който седеше умислен, се усмихна неволно и погледна лъскавото, без косми търкало на Гробовата валчеста глава.
Господин Гробов сапикаса Говедаровата усмивка и се поразлюти:
— Е, господин Гробов, смеете се, а? Нали е смешно? Какво казвате вие по повод на тия „народни мъченици“, които чупят врати и пробиват железни каси?
— Казвам, че ние, българите, нямаме сърца! Великодушието е чувство, непознато нам, господин Гробов.
Господинът с цепнатата буза и тъпия поглед прие още по-нагъл вид.
— Великодушие!? Към авантюристи, които срамят народната ни чест? Да трошат касите на честните хора, вместо да работят, и да казват, че откраднали две хиляди наполеона не за себе си, а за да въоръжат нова чета! Великодушие!…
— А това е истина — каза натъртено Говедаров, — вие не бихте дали счупена пара за такава цел…
Господинът с цепнатата буза се разлюти от тия обидни думи за патриотизма му. Той се счете длъжен да се защити горещо, най-вече като Гробов присъствуваше тук.
Изведнаж някакъв вик и тропот прекъсна думите на говорещия. Всичките се обърнаха към отсрещния край на кафенето, дето няколко души се караха високо с двама маджари и им сочеха юмруците си.
Те бяха хъшовете, при които видяхме Македонски. Келнерите правеха усилия да възпрат крамолата, която растеше и скоро щеше да се преобърне на сблъскване.
Най-много се спущаше един млад хъш с посърнало от теглила лице, с дълга, неостригана и чорлава коса и със сини, запалени от ярост очи. Той нищо не говореше. Гласът му се беше прекъснал от гняв.
Но Македонски викаше гръмогласно, като пулеше кръвнишки очи въз маджарите:
— Гаврите се, а? Туркофили! Варвари! Срам на европейския народ!… Ако ви чуя още един път, ще ви счупя зъбите. Да помните кой е Македонски!… Или бъдете християни, или се махнете оттука!… България гори, а вие се гаврите… Ще видим вашите туркиянски герои каква ще я одрискат… ще ги смажем до един! Да живей генерал Черняев!
— Долу Турция! — извика един друг хъш, сух, бледен, като тропна с крака си в пода така силно, щото разклати масите.
Всичката публика стана и наобиколи препирующите се.
Маджарите не отстъпиха и псуваха по немски. Един от тях още стискаше в ръката „Нойе фрайе Пресе“. Множеството бъбреше и очевидно съчувствуваше на маджарите, които се одързостиха, като видяха симпатиите на своя страна. Българските хъшове бяха сами. Чуваше се само гърлестият глас на господин Гробова, който беше станал прав, без да се доближи обаче до скараната група, и викаше яката:
— Скандал! Скандал! Ей ги и тука пияни!…
Очевидно тия ругателни думи се отнасяха не към маджарите. Двамата му събеседници бяха се вече измъкнали из кафенето.
Изведнаж Говедаров проби навалицата и се доближи до младия разярен хъш, който още държеше нападателно положение и ням, бледен, разтреперан, сочеше юмрука си. Хвана за ръката хъша и му каза съчувствено и умолително:
— Бръчков, моля те, остави се.
И като го взе хубаво под мишница, отведе го и го накара да седне пак при масата, дето тихо, предпазливо седеше друг един хъш с длъгнесто болничаво лице, с дълга космата, несресана брада и с нахлупена въз пятнестото си чело шапка. Той някак не беше взел участие в спречкването. Говедаров го поздрави, без да го познае. Тоя человек беше някогашният браилски учител Владиков.