Осъден на петгодишен затвор заедно с Бръчкова, Хаджият и Бебровски за счупването на Петресковата каса, която в едно заседание бяха решили да оберат, за да могат въоръжи, облече и снабди с всичките потребности новата чета, без което тя беше немислима, Владиков подир три години затвор беше наскоро избягал из тъмницата и предрешен, се беше събрал с отпуснатите си вече другари. Относителната лекост в наказанието на четворицата хъша се дължеше най-много на красноречието на адвоката. В деня на заседанието при една многобройна публика той, като призна пред съдилището, че престъплението е действително извършено от четворицата обвинени (нещо, което те не можаха да откажат), налегна с една голяма настойчивост и горещина върху причините на кражбата. Изложи надълго и нашироко печалното положение на един поробен и съседен народ; големите усилия и жертви на синовете му, за да извоюват свободата си; многократните опитвания за въстание, удавяно все в кръвта на хиляди злополучни жертви; нуждата от грамадни средства за организуване нова чета в гостоприемната земя на „великодушните римски внуци“; увлечението, на което биват изложени разпалените глави на българските патриоти, решени по всякакъв начин, даже и с жертва на честта си, много по-скъпа от самия живот, да помогнат на отечеството си; патриотизма, величието на предприятието, които оправдават всичко, благородната цел на обвинените, които никога не са били родени да бъдат крадци, но които станаха такива по най-великодушни чувства. Той показа с писмени и други свидетелства, че наистина „се организуваше тогава чета“ и че за нея „трябваха пари“; посочи на личните характери на обвинените, особено на Владикова — един труженик и народен учител — и на Бръчкова, един поет-патриот (за Хаджият и Бебровски нищо не спомена); направи възвание към човеколюбието и благородното сърце на съдниците, които са повикани да се произнесат не върху едни улични закоренели крадци, а върху млади интелигенти — надежда и гордост на поробеното им отечество, — и докара в умиление цялата публика, която му ръкопляска с възторг. Журите се оттеглиха на съвещание. Присъдата призна облекчителни обстоятелства в делото и намалява наказанието на пет и три години затвор вместо петнайсет. Публиката пак ръкоплещи и стиска адвокатина за ръцете.
Тоя адвокатин беше сам Ботев, нарочно дошъл от Галац.
Планът се разруши и четата не стана. Македонски беше най-главният участник в кражбата (той беше дал плана и инструментите). Но той не беше хванат, нито пък изказан. През дълго време той посещава злополучните си другари в тъмницата, донасяше им разни угодности, да облекчава тъгата им в затвора, и им даваше малки суми за разноски от парите на кемеря. Той и сега им помагаше, като играеше успешно на книги и просеше по някой франк от благодетелни българи.
Те очакваха сега часът, когато Сърбия ще обяви война, за да идат като доброволци да вземат участие в борбата против славянския душманин.
XV.
Вечерта в гостилницата на хотел „Трансилвания“ бяха се събрали повечето от хъшовете, с които излека се запознахме в Браила. Бръчков бързо и развълнувано им четеше последния брой от „Стара планина“6. Освен тях там се виждаха няколко българи-студенти, наскоро пристигнали от Русия; няколко руси доброволци със своите бели платнени кители, препасани с ремик, и с белите също фуражки, на които бяха пришити червени кръстове, и двама исполини черногорци, пристигнали от Цариград през Сулина. Всичките тия люде се спряха в Букурещ, та оттам да тръгнат за Сърбия. Хъшовете първи път виждаха русите и хвърляха към тях погледи, пълни с любопитство и симпатия. Те не можеха да им се нагледат. Тия хора, дошли от разни далечни краища на Русия, за да вземат участие в борбата на славяните против „басурманите“, също изглеждаха с любопитство своите непознати събеседници, вслушваха се в разговорите им и като схващаха някои думи, понятни и сродни тям, учудваха се и приказваха си простодушно:
— Вот что, брат, здесь тоже русские, что ли? Нука, не понимаешь?
— Как же? Это они наши братя болгары — отговаряше други, който по благородните черти на лицето и по белината на ръцете си личеше, че принадлежи на аристокрацията. Той беше граф Ш.
— А мы куда же тепериче? В Сербию или в Болгарию будем драться?
— Что Сербия, что Болгария? Это одно и тоже — отзова се един четирсетгодишен русин.