Радостта и въодушевлението растяха. Хъшовете добиха крила и горяха от нетърпение да тръгнат по-скоро за Кладово от страх да не би да се спечелят всичките победи преди тяхното пристигане. Говедаров дойде и им обяви, че подир два дена букурещкият млад комитет7 ще ги снабди с билети за железницата и с разноски. На заранта движението беше още по-голямо. Въстаници и бежанци от Панагюрското въстание, което се последва с ужасно поражение; стари хъшове, ветерани от 1862 г. и участници в четите 1867–1868 г., градинари, тухлари, бакали, работници, дошли от всичките краища на Румъния, се стичаха сега в Букурещ, за да идат в Сърбия. Те бяха набързо напуснали всичко и се въвираха в едно опасно предприятие, което или им отваряше гроба, или им затваряше за всегда вратата на България, дето ги привързваха толкова домашни радости и симпатии. Те сега се хвърляха в областта на бедствията и неизвестността. Защо? За да послужат на делото за освобождението на отечеството. Кой ги караше, кой ги задължаваше да правят това самопожертвувание? Користта ли? Славолюбието ли? Не! Тия чувства бяха много низки сега за тях. Едно друго нещо действуваше въз сърцата им: духът на времето — тоя дух, който в един къс срок изкара из измъчените недра на България толкова мощни синове и даде на историята ни толкова славни страници от героизъм и самопожертвувание. То беше, за да се изразим с простодушно-красноречивите думи на г. Симидова: „Патриотизмът, тая неизцерима краста!“8 Тогава беше времето на самопожертвуванията, защото из великите страдания изникват великите героизми, както днес е епохата на дребните характери. Патриотическата струна във всеки български наранени гърди беше тъй нежна, тъй чувствителна, тъй обтегната, щото най-малкото веяние я разлюляваше и изкарваше чудни звънове. Тия бедни скитници на България, забравени от нея и оставени на произвола на случая, зачуеха ли нещо като стенание на отечеството, като зов за борба с тираните, съживяваха се, подмладяваха се, разпаляха се и бързаха да принесат на олтаря на отечеството си средствата си, покоя, кръвта си; а които нямаха средства, ни покой, можаха да дадат кръвта си — и то беше доста. При известието за войната всичките се обхванаха от един вид безумие. Продадоха, оставиха, подариха, унищожиха всичко, що съставляваше имота им, за да не милеят освен за България, както направиха едно време — ако можем да приведем това сравнение — македонците на Александра Велики, като запалиха корабите си на азиатския бряг, за да не мислят вече за връщане назад.
Всичко това днес ни се вижда за невярване.
Подир три дена на букурещката станция Говедаров изпращаше с благопожелания за победа и добро завръщане многобройна дружина хъшове и доброволци.
Влакът потегли и една бунтовнишка песен смеси се с гърмежа и тътена, които правеха колелата на вагоните.
Весело време беше тогава.
XVI.
Близо четири месеца вече как трае войната.
Никакво забележително сблъскване не беше произлязло още между войските на двете воюещи страни. Мъчноподвижният Абдул Керим паша не намираше сгодно още да се изпита, да даде някакъв решителен удар; пъргавият Черняев не желаеше да рискува неопитната и непривикнала с гърмежа на боя сръбска милиция за едно вероятно поражение. В замяна на това турските башибозуци свирепствуваха, горяха, колеха, пленяха. Възточните крайнини на Сърбия бяха пустини вече. Едно глухо незадоволство, едно напрегнато кипение се проявяваше вече в недрата на сръбската армия, съставена от сърби, руси, българи и черногорци. Недоразумението бъркаше на точното изпълнение на заповедите; националният егоизъм се разбуди съвсем не навреме и придаде на всичките военни действия една очевидна разбърканост и непоследователност.
На 8 септември при Алексинац стана едно голямо сблъскване, в което сърбите удържаха връх: те отблъснаха напора на турските войски.
А между това орисаният Джуниский ден не беше дошъл още.
На 16 септември 2-ри батальон от руско-българската бригада, състоящ се от 850 души българи в униформа, стоеше срещу Гредетинската планина.
Гредетинската планина не беше друго нещо освен куп кръстосани по всяка посока невисоки бърда, които се протакаха надлъж по възточната сръбска граница. Повечето от тях бяха покрити с ниски гори и храсталаци.
На един по-височък връх турската войска имаше укрепена позиция с четири големи топове. По западната полегата наклонност на бърдото три реда шанцове (окопи), напреки прострени, пресичаха достъпа към батареята. Надлъж по шанцовете стърчаха колибки от върхари и шума, построени за нуждите на защитниците на шанцовете.
7
Той бе образувал и действуваше като революционен, под названието
8