— Аз това дебело шкембе, ако го не разпоря като един надут мях, да не ме викат Станчо Дерибеят — викаше един едър момък, като дъвчеше бързо и ожесточено.
— Проклетникът проклети! Не дава счупен бан… остави ни да мрем от глад… ще го изкърмуша, ако ми падне на ръце — викаше друг един чер брадат господин, като държеше застрашително набодката си.
— Чувате ли? Тия чорбаджии се хранят с потта на сиромасите… Аз казвам, че преди да изтребим турците, трябва да изколим тях… няма друго спасение — викаше третият, който беше върл читател на Свобода.
— Я го виж — пресече го един друг, — работи, господине, поизпоти се малко, па тогава викай против другите… Като че чорбаджиите за това печелят пари, за да ги изтърсят в пазвата на Петка Мравката!
Петко Мравката се обърна учудено към лицето, което смееше да хвърли тия думи в лицето му.
После каза запалено:
— Аз съм работил и съм се потил в Балкана; аз съм заслужил на народа и съм лял кръв; а тебе да видим… ти тогава продаваше куврици.
Но първият кипна и като изпи чашата си до дъно, каза:
— Дали съм продавал куврици, то аз зная. То не е твоя работа. Но ако искаш, да ти покажа раните си на крака… Не си само ти ходил на бой; но хората не реват като тебе…
Няколко гласа извикаха:
— Димитро̀! Мълчи! Мравката има право… Чорбаджиите са предатели и изедници!
— Всичките да ги изколим! — отвърнаха други.
— Долу чорбаджиите! Да живее народът!
— Да живее комуната! — изрева Спиро Македонски и удари силно с юмрука си по масата.
По онова време комуната беше нещо ново и затова на мода.
А между това чашите с евтиното вино бяха в постоянно движение. Мълвата се увеличаваше. Двама души, които стояха до защитника на чорбаджиите, бяха успели вече от дума на дума, от рязкост на рязкост да се хванат за косите и се давчаха. „Предател! Шпионин!“ — чуваха се викове из борбата. Духът за борба зарази и осталата част от обществото. Едни се застъпиха за Димитрото, който ревеше като опушнат, другите повечето изявяваха негодуванието си против него. Всичките се струпаха.
— Навън! Навън! — викаха много гласове.
— Навън чорбаджийският приятел! — повториха други и няколко жилясти ръце подемнаха омаломощения Димитро̀, за да го сложат на стълбата, сиреч да го изпратят из вратата.
— Ще пушна: пусни ме! — изкрещя Димитрото, като измъкна револвера си.
Това смущение щеше да има по-печална сетнина, ако Странджата да се не бе намесил.
— Стойте! Оставете Димитрото! — викаше той, като разтика освирепелите хъшове.
— Той е мекере! — извика Мравката.
— Не е! — каза Странджата.
— Не е? А какъв е?
— Народен, като вас. Аз го видях в битката… юнак е, нямате право…
— Странджа! — изръмжа Хаджият. — Дето ще се каже, ние сме криви, а той е прав… Ние, разбираш ли? Не щем съдия!
— И вие сте прави, защото сте бедни и презрени страдалци, както съм и аз… и имате право да сесърдите.
Тия думи задоволиха за една минута поразсърдените гости.
— Да живее Странджата, храбрият наш знаменосец! — извика Македонски, като взе чашата си.
— Да живее! — обадиха се всички. — Да се чукнем.
И чашите зачаткаха. Странджата дойде в умиление и като вдигна чашата си с разтреперена ръка, каза развълнувано:
— Благодаря ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вази, свои братя. Нашите славни битки в отечество България ги помни народът… Те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда. Но ще кажете: днес кой ни зачита? Кой ни признава? Мирувайте! Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече. Какво ни трябва друго? Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото е по-скъпа от всичките пари на влашките богаташи… Имот ли искаме, или къщи? Та ние зарязахме нашия имот и къщи доброволно. Ние нямаме потреба от имоти. Ние се жертвуваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде: освобождението на България, ни повече, ни по-малко. Наистина, мъчно е за вас да гладувате и да се скитате немили-недраги по чуждите места, мъчно е и за мене със старите кокали и с болните гърди да върша тия работи, аз, дето едно време носех левското знаме, ази, храбрият Странджа, тая ръка сега държи лъжицата! Станахме баби… Ах, братя мили!…
Всичките станаха прави и мълчаха.
Странджата пак вдигна чашата и продължи: