— Братя, няма защо да жалим. Ако ние тука сме скитници и голтаци, в България нашите бедни братя са хилядо пъти по-зле. Там турците глобят, събличат, убиват, позорят и народът пищи кански в робството и няма какво да стори. Ние сме поне свободни. А като имаме свободата, имаме всичко. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, нашето отечество все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови — аз със старите си кости пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в Балкана, па тогава да умра. Можем още дълго време да страдаме, може още много да чакаме, да гнием и да умираме по влашките полета, но няма нищо. Народ без жертви не е народ. България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик. Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото ги повече има, толкова по-добро за България. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода. И ще умрем със слава и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!…
Един страшен и възторжен вик повтори най-последните думи на знаменосеца. Кръчмата екна от тоя вик. На всички очите бяха пламнали, светеха с пламъка на чистия патриотизъм, сиреч на самоотвержението. Чашите се изново наляха. Едно внезапно разбуждане на духовете и сърцата се забележи. Всичките тия лица, одеве груби и свирепи, изведнаж се обляха с някакво изражение на благородство и решителност. Минувачите, които чуха тоя грамаден вик „Да живей България“, се спряха и се натрупаха пред вратата и впиваха любопитно погледите си в мрака на кръчмата. Бръчков цял трепереше от умиление и възторг. Нему се искаше да прегърне тия странни хора, които тъй страшно го привличаха със своята отвратителност и гордост. Той видя в тая хора въплощение на една висока мисъл. Сториха му се, че това са висши същества, родени за страдания, за борба и за слава — не като другите смъртни. Даже Македонски, на когото му беше криво от тая заран, му се стори сега человек благороден, человек голям. А думите на Странджата, силни и трогателни, още ехтяха на уште му. Той зема чашата и сред минутната тишина, що се въдвори, извика със своя ясен и звънлив глас:
— Юнаци! Да живей храбрият Странджа!
— Да живей! — извикаха всички.
— Да вдигнем Знаменосеца, да го вдигнем! — И няколко жилести ръце повдигнаха нагоре развълнувания и трогнат стар знаменосец. Очите на Бръчкова светеха, бузите пламтяха, цялото му тяло се тресеше от възторг. Наздравицата, що пи тъй ненадейно, направи да обърнат на него внимание. Всичките го изгледаха н му се учудиха. Той им стана симпатичен. Странджата му хвърли няколко погледа, пълни с чувство.
Изведнаж Македонски издигна чашата и каза декламаторски:
— Господа, Бръчков е пристигнал снощи от Турцията, защото неговото благородно сърце не може да търпи повече тиранията на нашите петвековни неприятели. Той дойде при нас, та с нас заедно да дели залъка, глада и страданията. Той направи като нас. Той е наш брат и достоен син на майка България. И тъй, аз пия за най-младия ни другар Бръчкова: да живей Бръчков!
— Да живей! — отзоваха се всичките гръмогласно.
— Да живей българската младеж! Да го вдигнем! Да го вдигнем! — и десетина ръце издигнаха смутения и разтревожен Бръчков до потона.
Това обстоятелство беше, тъй да се каже, кръщението на Бръчкова в хъшовството.
Велики чувства на вьзпоминания се разбудиха сега в душите на сподвижниците Хаджи Димитрови, Тотюви, Панайотови. Трябваше тия силни вълнения да намерят един изход, за да се излеят из стеснените и разтупани гърди на юнаците.
И гръмна песента:
„Тръба звучи, Балкан стене…“
Мъжките звукове на тая народна песен (както се наричаха тогава всичките патриотически песни, що тайнствено и с ръкопис се разнасяха и пееха из цяла България) изпълниха кръчмата, излязоха на улицата, прескочиха по-нататък. Гаче тесният изход на тая подземна изба беше душник на някоя тайна пещера, из която излизаха демоническите гласове на някои Стенатори. Стана една голяма навалица пред входа на кръчмата, която се увеличаваше на всяка минута. А дружината продължаваше да пее с въодушевление. Сам Странджата пригласяше прав на песента и когато се запя стихът: „ах, любезно отечество, за теб ще се бия!“ — той дойде в извънредно вълнение, очите му се наляха с кръв и той побара револвера, който беше на гърба му. Когато песента се изкара до последния си куплет, дружината пак насяда на столовете си. Лицата станаха по-спокойни. Едно отрадно и утешително чувство подействува като сладък балсам въз душевните рани на скитниците.