Залата на театъра се пълнеше. Всичките богатички българи търговци бързаха да завземат своите столове, предплатени още преди два дни. Неженените идеха сами, задомените с челядта си. Идеха и ония, които не разполагаха с големи средства, както и сиромасите, както и гладните. С една реч, всичко, що беше българско в тая чужда страна; всичко, що имаше една рана на сърцето си, една тъга за изгубеното отечество, всичко, що криеше в дълбочините на душата си един тайнствен образ, вечно буден и вечно сладостен: образът на България. Защото посред грижите и постоянните борби за съществувание в средата на едно общество чуждо, равнодушно, а понякога и враждебно, душата на българина беше гладна за някаква неземна храна, за някакво ново и освежително вълнение, като онова, което те обладава при виждането от върха на някоя дива планина цветущата долина, дето си роден. Ето защо в него време театралните представления, които се даваха от българите в румънските градове, бяха истински събития.
Чиновете бяха пълни и залата шумеше от размесени глъчки на зрители, нетърпеливи да видят вдигането на завесата. Мнозина тълкуваха за пиесата, която във вид на роман беше извлякла досега много сълзи и много въздишки. Най-високо се издигаше гласът на един българин, който седеше с челядта си на най-предния стол. Той беше патриотът г. Дочкович. Постоянната му намеса в народни работи беше причинила разстройството на търговските му дела. Но той не се разкайваше и всички българи го уважаваха.
— Матилдо — казваше той на хубавото и русокосо момиченце, като го галеше по главата, — сега ще видиш как татарите грабят момичето. Па да не се уплашиш?
Матилда не отговори нищо. Тя се беше вторачила в червената завеса, по която се мяркаха чудни и безобразни сенки. Това зрелище я много занимаваше, тя извади пръстенцето из устата си, па вдигна приятната си главичка към баща си, посочи към завесата и каза:
— Каракончо!
Майка й се усмихна и я целуна по челото.
— Мойто пиле — каза тя, като я изгледа любовно. После се обърна към мъжа си: — Никола, дали ще играе пак тоя проклет Македонски?
— Македонски ще играе, но Македонски не е проклет — каза начумерено мъжът — аз не зная как наричаш проклети народните хора, дето се жертвуват за отечеството…
— Не проклет, ами страшен, исках да кажа… с тия големи мустаци, чини ти се, че гледаш някой хайдутин — каза смутено жена му.
— Хайдутите са честни хора днес. Чорбаджиите са истинските хайдути.
При тия думи лицето му се нервно сви. Види се, някаква горчива мисъл се разбуди в душата му. Той почувствува негли, че и него, человек изпаднал, жертва на един непресметлив патриотизъм, сега наричаха някъде бог знае как и се гавреха с положението му.
В това време оркестърът засвири. Краищата на завесата и от двете страни се подръпнаха и две глави крадешком се показаха и погледнаха към публиката. Едната глава беше украсена с една голяма шапка от овча кожа и с една дълга бяла брада от козина. Другата глава беше въоръжена с дълги засукани мустаци и с едни проницателни и лукави очи. Мнозина зрители се загледаха внимателно и познаха актьорите, които им се усмихнаха приятно. Даже Владиков с кимане на глава поздрави г. Дочковича, който му отговори ласкаво.
Македонски, който гореше от желание по-скоро да излезе на попрището, махна с ръка и цигуларите престанаха.
Настана пълна тишина.