— Гледахте ли тази седмица? — искаше да разбере Еберхарт. — Този дето не знаеше какво е „реимборсирам“?
Поклатих глава, за съжаление не бях гледала предаването. Иначе сега поне щях да знам какво е „прогресирам“.
Евелин си дръпна от цигарата.
— Вечерно време имам да правя къде-къде по-забавни неща, от това да вися пред телевизора. Не ви ли го казах вече?
— Жалко, беше абсолютно потресаващо. Представяте ли си, думата „реимборсирам“ — превземаше се Еберхарт. — А този тип си нямаше и понятие какво означава.
И Катинка изглеждаше съвсем потресена.
— Горката Германия! — възкликна тя.
Известно време цареше всеобщо мълчание. Погледнах последователно присъстващите и стигнах до заключението, че всички, освен мен знаят значението на думата и задружно скърбят за Германия, защото има хора, които не са чували глупавия термин.
— Е, да… — казах аз, за да вдигна малко настроението. — Все пак не всеки свири на инструмент.
Изведнъж всички ме погледнаха смаяно.
— Моля? — възкликна Катинка остро.
— Беше само шега — измърморих аз.
Катинка не ми повярва.
— Само, моля те, не ми казвай, че и ти не знаеш какво значи.
— Много ясно, че знам — продължих да се шегувам, — та нали вчера цял ден реимборсирах малки бегонии. Къртовски труд, уверявам ви.
Катинка продължи настървено:
— Не, вече сериозно. Кажи какво значи?
— Дай ми четири възможни отговора — отвърнах вече самоиронично.
— Е, това не може да е истина — триумфираше Катинка. — Ти наистина не знаеш.
— Е, и? — отвърнах изморено. — И без това на никого не му дреме.
Измина повече от половин час, докато Щефан и Оливер излязоха от кабинета. Изучих ги много внимателно с поглед и установих, че не изглеждат като хора, които току-що са уцелили шестица от тотото. Не изглеждаха и като да са уцелили тройка. Колко жалко.
— Искаш ли да тръгваме, Оли? — попита само Щефан.
Веднага станах, преди още Еберхарт и Катинка да разберат, че изобщо нямам представа кой е най-големият остров в Северна Фризия. („Е, хайде де, Оливия, та това е въпрос само за 2000 евро!“)
— Само да кажа чао на баща ти.
— Няма нужда — прекъсна ме Оливер. — Той отиде да си полегне за малко.
— От сега ли? — попита Катинка притеснено. — Но сега е едва единайсет и половина. Да не се разболява?
Щефан изпъшка.
— Не се притеснявай за това, сестричке. Човекът ще доживее сто години — гласът му не звучеше така, сякаш този факт го радва. — Хайде, Оли, да си вървим, имаме доста неща за вършене у дома.
Евелин и Оливер напуснаха къщата заедно с нас. Не изпитвах угризения на съвестта, че оставихме на Еберхарт и Катинка задачата да разтребят масата след нас. И без това ме вбесиха с глупавата си игра на „Стани богат“, ама че умници. Катинка извика след мен нещо от сорта на „Армес Бокум“, сигурно беше името на острова. Еберхарт добави „Шъ съ видим“.
— Какво пък толкова тайно имаше да ви казва Фриц? — попитах веднага, щом си тръгнахме. — Колко кинти мисли да извади?
Излишно е да казвам, че изгарях от любопитство.
Но нито Щефан, нито Оливер ми отговориха.
— Старият май трябва да бъде освидетелстван — изръмжа Щефан, а Оливер измърмори: — Изкуфял стар деспот. Пълно ку-ку.
— Е, няма ли да ни кажете нещо ново, това го знаем — каза Евелин.
— Ще се изръси ли, или не? — попитах.
— И да, и не — каза Щефан, а Оливер допълни:
— Зависи от гледната точка.
Той седна в беемвето си Z4, сребърен металик. Евелин седна на седалката до водача и махна в наша посока за раздяла. Гримасата на лицето й беше в стил „вадене на нерв без упойка“. Махнах й малко злорадо в отговор, бях забелязала, че в колата няма място за детско столче, ако им се родеше бебе, трябваше да продават каляската. Сигурно щеше да им се пръсне сърцето.
— Е, кажи най-накрая — извиках, когато влязохме в раздрънканото ни комби, което, това поне е ясно, никога не би успяло да ни разбие сърцето. — Какво каза Фриц?
Щефан завъртя ядосано ключа на колата и двигателят изрева.
— Че се срамува от нас, че сме пълни неудачници, че изобщо не можем да боравим с пари, че за никого и за нищо нямаме нюх — абе всичко от репертоара му.